— Свършихте ли си работата там?
— Да. Всички книжа са в избата. Вярвам, че ще се справите с тези неща вместо мен.
— Разбира се.
— Знаете за вината, нали?
— Да. Сигурен съм, че Хитлер ще се зарадва на всяка бутилка. Сега слушайте внимателно. Искам да си тръгнете оттам колкото се може по-бързо. Тръгнете с колата на Крайслер. Сложете си неговото палто и шапката му. Карайте до гарата в Берген. Оставете ключовете на колата под седалката. Там ще ви чакат.
— Как ще разбера?
— Ще ви познаят. Нашият човек ще ви заговори и ще ви нарече хер Сван. За тялото ще се погрижим ние.
— Благодаря.
— Не е толкова голям проблем — каза Фирхаус. — Аз… съжалявам, че е трябвало да го направите. Имахме по-сложни планове.
— Беше неизбежно. Между другото спомняте ли си какво ми казахте за кученцата?
— За какви кученца?
— За немските овчарки.
— О, да, разбира се.
Ингерсол каза с малко гордост:
— Не мисля, че ще ми е необходимо куче, когато започна обучението.
9.
Феликс Райнхард притича под летния дъжд от уличната спирка до двуетажната сграда — последната колония на изкуството в Берлин, ако изобщо можеше да се нарече така. Повечето от артистите и писателите бяха напуснали Германия в зората на нацисткия метеж. Той се сгуши във вестибюла на ярко боядисаната сграда. Беше нисък, сериозен мъж, започнал вече да пълнее, черната му коса и мустаците бяха чорлави и неподстригани, хлътналите му очи надничаха иззад дебели очила, а костюмът му беше смачкан. Дъждът бе рукнал неочаквано и го бе заварил без чадър, така че той заизтръсква капките от сакото си.
Райнхард се изкачи по стъпалата на втория етаж. Звънецът на вратата звънна леко, когато той влезе в светлото, приятно ателие. В голямата стая, която се осветяваше от два огромни прозореца, бяха разхвърлени недовършени скулптури. Той затвори вратата и започна да си подсвирква „Синия Дунав“.
Оскар Пробст, който надничаше през малка дупка в стената, обърса ръце в престилката си, свали я и я просна върху старата печатарска преса, която се задвижваше с крак.
Библиотеката — всъщност тайна врата към малката печатарска работилница, изскърца и се завъртя и Пробст влезе в студиото.
— Подранил си, Феликс — каза той с усмивка. Беше жизнерадостен човек, по-млад от Райнхард, хубав и гладко избръснат, с късо подстригана светла коса. На лицето му се четеше някаква оптимистична наивност, която рязко контрастираше с мрачната навъсена физиономия на по-възрастния мъж.
— Имам да направя някои промени в уводната статия — каза Райнхард и извади сгънат лист хартия от вътрешния си джоб. — Не са много.
— Не е проблем — отговори Пробст. — Педалът пак се счупи. Може и да е за добро, но се страхувам, че старата песа ще сдаде багажа. Както и да е, ще се забавя само половин час.
Всеки две седмици Пробст печаташе нелегален четирилистен вестник, наречен „Берлинска съвест“ — един от последните органи на свободното слово, останал в града. Редактор бе Феликс Райнхард. Пробст също така изработваше паспорти за политически дисиденти, които бягаха от Германия. Всъщност Пробст бе може би най-добрият фалшификатор на паспорти в страната.
И „Съвестта“, и паспортните услуги бяха изключително опасни занимания. Публично Пробст си даваше вид на запален нацист — една преструвка, която му бе позволила да избегне Гестапо. Райнхард бе световно известен. Неговите статии се появяваха във вестниците в Лондон, Париж и Ню Йорк, а от време на време и в „Новата Република“.
Той бе избегнал гнева на Гестапо само защото бе добре известен на света, но положението му от ден на ден ставаше все по-несигурно.
Телефонът му се подслушваше и често го следяха. Гестапо търсеше някаква основателна причина, за да накара Райнхард да замлъкне завинаги.
И двамата мъже знаеха, че времето до трагедията им е преброено.
„Берлинска съвест“ бе начело в черния списък на Гестапо и на двамата им беше ясно, че ако ги хванат, ще ги убият.
— Още един брой — казваше Пробст всеки втори четвъртък. — После ще трябва да спрем, Феликс, вече са твърде близко.
Райнхард знаеше, че Пробст е прав. Всеки брой ги приближаваше към трагедията. И все пак всяка втора седмица донасяше нови открития, нови зверства и декрети, които двамата се чувстваха принудени да разкрият на хората, така че продължаваха опасното начинание. Понякога нощем Райнхард се събуждаше облян в пот, усещайки дъха на Гестапо във врата си.
— Е, педалът е лесен — каза Пробст. — Дай ми корекциите и ще ги направя. Иди да изпиеш една бира и ела след половин час.
— Да ти донеса ли нещо?