Потта се смесваше с дъжда, който капеше по лицето му. Автобусът спря и Райнхард се качи. След миг машината потегли с рев, а двамата щурмоваци стигнаха спирката и единият закрачи бързо покрай автобуса, като внимателно се взираше през стъклата. Райнхард се обърна с гръб, без да изпуска отражението му в огледалото. Усещаше как сърцето му пулсира в слепоочията. Затвори очи и пое дълбоко въздух няколко пъти; издишваше бавно, за да се успокои.
„Благодаря ти, Господи, не ме видя.“
Пропътува с автобуса седем или осем спирки, докато пътниците се разредиха, после слезе и махна на едно такси.
— Закарай ме до американското посолство — каза Райнхард. — Аз… аз съм дърводелец. Искат да им свърша някаква работа.
— Добре плащат, а? — каза шофьорът усмихнат.
— О, да, много добре — отговори Райнхард. Опитваше се да изглежда спокоен.
Но когато наближиха посолството, видя две коли, паркирани през улицата срещу сводестата му врата. Двама мъже в черни дъждобрани, с черни шапки, нахлупени над очите, говореха с моряка, охраняващ вратата. Други четирима седяха в колите — вратите им бяха отворени. Гестапо.
— Спрете тука, до магазина — каза Райнхард. — Трябва да си купя цигари.
— Добре. Да ви изчакам ли?
— Не. Ей го къде е. Малко ходене ще ми се отрази добре.
Плати на шофьора, влезе в магазина и си купи пакет цигари, после излезе и сви зад ъгъла. Забърза към една телефонна будка по средата на пресечката и застана с гръб към улицата, докато съобщаваше на оператора частния номер на американския аташе. Отново беше започнал да се поти и дишаше учестено. Устата му беше пресъхнала. Измина цяла вечност, докато секретарката отговори.
— Службата на полковник Мередит.
— Свържете ме с полковника, моля — каза Райнхард, като оглеждаше улицата в двете посоки.
— За кого да предам?
„Дали се подслушват телефоните? — чудеше се той. — Мога ли да рискувам.“
— Моля ви, това е въпрос на живот или смърт. Мога ли да говоря с полковника?
— Кажете кой сте.
Той се поколеба за момент, после каза:
— Не. Просто ми дайте полковника, за Бога! Моля ви.
Последва пауза. За един ужасен момент той си помисли, че е прекъснала връзката. После чу щракване и един благословен човешки глас.
— Полковник Мередит слуша. Кой е, моля?
— Един стар приятел, полковник. Казахте ми, че ако някога ми потрябва помощ, мога да ви позвъня…
— Познах ви по гласа. Не казвайте нищо повече — прекъсна го полковникът. — Наблизо ли сте?
— Да.
Последва пауза.
— Две-три пресечки?
— Две пресечки на изток. Улична телефонна будка.
— Помните ли мястото, където ходихме за кренвирши?
Райнхард погледна през рамо. Американският магазин за храна „Бруклински деликатеси“ се намираше точно през улицата.
— Да — каза той и сам се учуди, че шепне.
— Идете там. Веднага. Ще изпратя някой до две минути.
— Благодаря. Моля ви, побързайте.
Райнхард живо пресече улицата и влезе в магазина. Собственикът говореше по телефона. За момент погледна Райнхард, каза нещо, затвори и му кимна към задната част на магазина.
Райнхард тръгна по пътеката. Отметна една завеса и влезе в малък, тесен офис със задна врата и бюро, задръстено с кореспонденция. На едната стена имаше пълни с консерви етажерки. Зачака като от време на време предпазливо надничаше през завесите. Виждаше телефонната будка през улицата. Минутите пълзяха бавно.
Пред будката спря един мерцедес и от него изскочиха четирима щурмоваци. Единият провери будката, другите трима огледаха улицата. Първият посочи магазина. Райнхард уплашено си пое дъх, обърна се и изскочи през задната врата.
Отвън вече го чакаха двама мъже в дъждобрани, с ръце дълбоко в джобовете; дъждът се стичаше по шапките им. Имаше и кола.
Отвори задната врата. Зад волана седеше трети. От ауспуха на колата излизаше пушек.
— Хер Райнхард? — каза някой от тримата. Райнхард примря от ужас.
— Всичко е наред, господине. — Мъжът до вратата го хвана за ръката. — Аз съм майор Трейс от посолството на САЩ. Качвайте се, бързо.
— Те са точно зад мен. Щурмоваците са по петите ми! — извика той и скочи на задната седалка. Двамата американци го последваха: единият отпред, а Трейс отзад при него. Колата потегли с рев, още преди вратите да се затворят.
— На пода, моля — каза Трейс строго. Райнхард падна на колене на пода, майорът хвърли върху него някакво одеяло и каза: