— Май нещо не разбирам. — каза Кигън. — Ето, стоим си тук пред човек на емиграционната власт и си говорим за фалшиви паспорти.
— За Бога, Кигън, ти си непоносим — възкликна Уолингфорд.
— Докато си има документи, никой няма да го пипа за нищо — обясни Фьогел. — Но ако влезе без документи, нямаме друг избор, освен да го депортираме.
— Дори ако знаете, че документите му са фалшиви? — попита Кигън.
— Докато си има паспорт и стотина долара в джоба, няма да му бъдат задавани никакви въпроси. Но трябва да притежава документи.
— Господи, какви идиотски правила!
— Не са идиотски, Кигън, необходими са — каза Уолингфорд. — Ако разрешим на германските бежанци да влязат в страната без паспорти, ще си имаме ужасни неприятности с германското правителство. Трябва да поддържаме някакъв вид дипломатически връзки с Германия. Трябва да знаем какво, по дяволите, става тук, но няма да разберем, ако те закрият посолството.
— И така значи, вие се укривате? — каза Кигън на Райн-хард.
— Да.
— Укрива се, за да си спаси живота — каза Фьогел.
— Какво сте направили? — тихо попита Кигън. Райнхард бавно погледна тавана и каза:
— Не съм съгласен с Хитлер. За нещастие съм и евреин. Това съм направил, господине. И много си отварям устата.
— Ти си чел неговите статии — каза Уолингфорд. — Той е враг на държавата.
— Но какво прави тук, по дяволите? Половината СС са долу в салона — каза Кигън.
— Нямаше къде другаде да отиде — каза Уолингфорд. — Няма сигурно място.
— А какво правя аз тук, Уоли?
— Трябва да го измъкнем от Германия тази вечер.
— Тази вечер?
— Има заповед за арестуването му. По-точно е обвинен в противодържавна дейност заради издаването на „Берлинска съвест“. Ако го хванат, свършено е с него.
— Какво искаш да кажеш с това „свършено“?
— За Бога, Франсис, чу какво каза той. Кафявите ризи нахлули този следобед в жилището на неговия партньор, хладнокръвно го застреляли, после запалили сградата. Знаеш какво става тук.
Кигън си спомни за щурмоваците и за нощните им набези: пламъците на факлите им се вееха от вятъра, докато те караха по улиците откритите си коли и монотонно и натрапчиво припяваха погребалната си песен: „Долу еврейте, смърт на евреите“, и си търсеха жертва. Най-обикновена гледка и както повечето хора в Берлин, Кигън бе станал неподатлив на зловещото й предзнаменование. Както повечето чужденци, той бе руган от кафявите ризи, но се усещаше безсилен да направи или да каже нещо срещу тези пияни хулигани с техния ненаситен апетит за насилие. Те имаха повече власт от полицията и ходеха на групи като гладни хищници. „После, това е временно нещо — мислеше си той. — Ще мине.“ И ако германците не усещаха необходимост да се изправят открито против тях, какво можеше да направи той? Така че той се бе научил да не слуша шума от разбитите стъкла и виковете на жертвите, да извръща очи от щурмоваците, докато те плячкосваха еврейските магазини, биеха собствениците и рисуваха шестолъчни звезди по вратите. Кигън поклати глава и въздъхна:
— Съжалявам. Не се бъркам в местната политика. — Наведе се към Уолингфорд и добави: — Това не засяга теб, Уоли.
— Ще ни извиниш ли за минута — каза Уолингфорд на Райнхард и отведе Кигън в съседната стая. Затвори вратата и каза категорично:
— Не може просто да го пренебрегнем.
— Аз му се възхищавам, че подпомага дейно своята страна, но това е неговата страна. Ние трябва да живеем заедно с тези хора. Това не е наша работа, по дяволите.
— Слушай, Райнхард е един от малцината искрени германски писатели — каза Уолингфорд с треперещ от напрежение глас. — Неговите уводни статии и публикациите му имат голямо въздействие върху германците. По дяволите, може да бъде предложен за Нобелова награда тази година — ако все още е жив. — Той млъкна за малко, после се наведе и тихо каза: — Президентът иска да го измъкнем.
— Аха… — Кигън направи многозначителна пауза. — Значи стигнахме до козовете.
— Наречи го както искаш, но ние трябва да действаме бързо, Франсис.
— Какво искаш да кажеш с това „ние“?
— Това е задължение за всички. Този човек е символ. Трябва да го измъкнем от Германия.
— Ти трябва да го измъкнеш от Германия. Провалиш ли се, ще се озовеш трети помощник аташе в някоя бананова република с тарантул и на ревера вместо ордени. По дяволите, имаш на разположение дипломатически корпус, шпиони, които играят по твоята свирка, и искаш аз да ти намеря фалшификатор. И какво трябва да направя? Да прескоча до клуба „Кит Кет“ и да поразпитам? Защо просто не му дадете политическо убежище?
— Прекалено късно е за това — каза Уолингфорд и запали цигара. — Този човек е опасна работа, обвинен е в предателство. Политическото убежище няма да се приеме, изобщо няма да се приеме. Инструкциите ми са да го измъкна от Германия тази вечер и да не замесвам правителството в това. Ти имаш самолет. Нека да го използваме да го закараме в Париж. Само за два часа, за Бога.