— Защо шепнеш? — бе попитала Ванеса.
— Не знам — бе отговорила Дини, все още шепнешком. — Това просто е толкова… скандално.
— Само ако ни видят. Не вярвам, че ще намерим жив човек от Бостън.
— Наистина съм нервна.
— Ще престанеш ли да шептиш?
— Не мога да спра.
А сега тези двама абсолютни пубертети искаха да им попречат да научат от първа ръка наистина ли представлението е толкова извратено.
— И двамата са девствени — каза Ванеса с отвращение, като ги наблюдаваше как си пробиват път през тълпата до мъжката тоалетна. — Просто веднага им личи.
— И аз съм… — каза Дини нерешително.
— Не ставай глупава.
— Наистина съм.
— Дини, ти си на деветнайсет години. Как така никога не сме говорили за това преди?
— Не знам. Не е ставало въпрос. А ти… ти кога?…
— Коледната ваканция миналата година.
— Кой…
— Дани Ибърсол.
— Дани Ибърсол!
— Какво толкова не ти харесва в Дани Ибърсол?
— Дани Ибърсол. Той е… толкова… дребен. По-нисък е от тебе.
— Височината няма нищо общо с това — рязко отвърна Ванеса.
— Беше ли… приятно?
— Първия път не.
— Направила си го повече от веднъж!
— Е, след като почнеш, какво значение има? Искам да кажа, че го правихме през цялата ваканция, Дини. Да, беше доста приятно.
— Аз просто винаги съм смятала, че ще почакам, докато се омъжа.
— O, за Бога, Дини, време е да пораснеш. Вече е 1933 година. — Тя помисли малко, после добави: — Може би трябва да си тръгнем. Ще вземем едно такси да се поразходим из града за малко, после ще се върнем.
— Ще ни пуснат ли горе без кавалери?
— O, де да знам! — каза Ванеса, очевидно раздразнена от непрекъснатите дрънканици на Дини.
И двете усещаха, че повечето от мъжете на бара ги заглеждат, и защо не? И двете бяха разкошни жени и Ванеса бе облякла роклята си „шими“, както тя я наричаше — бяла, подчертаваща формите, избродирана с изкуствени диаманти, до над коляното. Цялата блестеше и когато Ванеса вървеше, сияещото й облекло превръщаше всяка нейна стъпка в покана. Диадема с изкуствени диаманти й придаваше завършен вид. Ванеса изведнъж се почувства угнетена от претъпкания салон.
— Няма да си пропилявам вечерта с тези две мижитурки — каза тя. — Хайде да си тръгнем и ще се върнем малко по-късно. Може би те ще разберат намека и ще си тръгнат.
— Ами ако не разберат?
— Ще ги отрежем, когато се върнем.
— Ванеса!
— Дини, ще бъдеш ли така добра най-после да пораснеш!
— Поне би трябвало да ги почакаме, докато се върнат. Така ще постъпим почтено.
— Дини, ако продължаваш да постъпваш почтено, ще останеш девствена и до петдесет години.
На бара Кигън чакаше нетърпеливо балерините да свършат номера. Един глас зад него каза:
— Франсис? — Той се обърна и видя Бърт Радмън, репортера на „Хералд Трибюн“. Радмън бе един от най-известните им кореспонденти, добър журналист, изпратен първо да напише личните си наблюдения, а напоследък се занимаваше все повече с европейска политика. Бяха се запознали бегло във Франция по време на войната и бяха подновили приятелството си в годината, когато Кигън бе дошъл в Европа. Пътищата им непрестанно се пресичаха. Радмън изглеждаше с десет години по-млад от трийсет и петте, на колкото твърдеше, че е. Бе облечен в кожен тренчкот с вдигната яка и кафява мека шапка. — Помислих си, че си ти — каза Радмън. — Не съм те виждал от онзи ужасен купон в Рим.
— Италианците дават най-лошите приеми в Европа.
— Не, руснаците дават най-лошите приеми в Европа.
— Руснаците изобщо не дават приеми, Бърт. В Русия е противозаконно да се забавляваш.
— Като говорим за приеми, ще дойдеш ли в Бавария за Ранщедския лов на глигани този уикенд?
— Конят ми ще се надбягва на състезание. Ще бъда в Париж.
— Той се справя добре — каза Радмън. — Аз го следя.
— Направих малко пари от него този сезон. Ако покаже нещо в Париж, може да опитаме и в Щатите.
— Искаш да кажеш, че наистина ще се върнеш у дома? — Радмън бе изненадан.
Той бе чувал всички клюки за Кигън. На някои като контрабандната история вярваше просто защото бе срещнал Кигън в една армейска болница на Западния фронт, когато момчето бе на осемнайсет и без пукната пара. Сега беше милионер. Тези пари все трябваше да дойдат отнякъде. Фактът, че той мислеше Кигън за бивш гангстер, правеше приятелството му с него по-привлекателно. Но Радмън се страхуваше, че ако надникне прекалено дълбоко в личния живот на Кигън, това ще развали приятелството им. Кигън усещаше предпазливостта на Радмън и въпреки че не би имал нищо против, ако журналистът полюбопитства малко, го оставяше да си мисли обратното.