— Само колкото да побяга в Белмонт и Саратога — каза Кигън. — Виж само как се проявява. Имам малка кобила, която расте и след две години ще го бие. Какво те води в Берлин, между другото?
— Три загадки — отговори репортерът, огледа стаята да види къде са тези с пречупените кръстове, наведе се и каза директно в ухото на Кигън: — Моят редактор в Париж мисли, че Втората световна война ще започне тук в следващите пет минути.
— Тук, в този салон?
— В Берлин, глупако.
— Между другото, трябва да се отървеш от това палто. Всички ще помислят, че си с есесовците.
— Много смешно, Франсис. Това палто ми струва цяла месечна заплата.
— Направо са те обрали. Радмън изглеждаше оскърбен.
— Но това е последна мода!
— Да, ако си от СС.
— Когато решиш, се държиш като истинско копеле.
— Е, не бъди толкова чувствителен — засмя се Кигън. — Изглеждаш чудесно. С влак ли дойде?
— Не, с кола от Париж. Спомних си за теб, приятелю. Минах точно през парка при Бело Ууд — онази болница, където се срещнахме, сега е краварник.
Бяха минали четиринайсет години, но Кигън си спомняше този ден много добре.
Войната вече беше свършила за Кигън, когато той за първи път разбра какво става. Именно Бърт Радмън му показа истинската перспектива на нещата.
През пролетта на 1917 изкупителната жертва Уудроу Уилсън, преизбран като либерален идеалист с ясен поглед за бъдещето на Щатите, виждаше как собствената му твърда политика води страната към архиконсерватизъм. Накрая той бе принуден да признае неизбежното — те бяха на ръба на войната. След една страстна реч, в която той искаше от Конгреса да обяви война на Германия, Австро-Унгария и турците от Отоманската империя, за да спасят света „за демокрацията“, той се върна в офиса си в Белия дом. В ушите му още звучаха одобрителните възгласи на сенаторите.
Секретарката му бе смаяна от вида му. Той изглеждаше изхабен, рухнал, стар и болен.
— Добре ли сте? — попита тя разтревожено.
— Моето послание днес бе послание за смърт на нашите младежи — каза той. — Колко странно изглежда, когато това се аплодира. — После наведе глава върху бюрото и заплака.
Посланието му предизвика вълна от патриотизъм в страната. Хамбургерите станаха Солзбърски бифтеци, sauerkraut стана „залата на свободата“. Германците тихо влизаха в съдилищата и си сменяха имената. Тези, които отказваха да служат във войската, биваха бити и хвърляни в затвора. Или си за войната, или си предател. Хиляди млади американци бяха вдъхновени да приемат битката. Кигън бе един от тях. Само на осемнайсет години той се присъедини към морската пехота и след шест месеца бе в първия морски батальон, който дебаркира във Франция.
Джоко Нейлс, як уличен побойник от Бруклин, само три години по-голям от Кигън, го взе под свое покровителство по време на плаването до Франция.
— На колко си години? — попита той.
— На осемнайсет — отговори Кигън, като се опитваше гласът му да звучи по-дебело.
— Осемнайсет значи! Боже Господи! Е, ще се държиш за мене, момче, ще те измъкна от кашата.
Заедно бяха марширували по калните френски пътища към река Марна, където бяха кръстени в огъня, където Кигън бе видял германец и бе убил човек за първи път.
Значението на тази престрелка се бе изгубило след ужаса на ръкопашната битка, на авиационните бомби и мините под краката му. С ужас гледаше как цели редици негови другари падат като покосени и накрая почувства горещ удар в рамото, коленете му омекнаха и той също падна, без да знае колко лошо е ударен и дали ще оживее, или ще умре.
За Кигън войната се свеждаше до едно поле петстотин на сто метра, отрупано с разпръснати каски, оръжия и части от човешки тела. Той не можеше да надникне извън зримото. Дали печелеха, или губеха, защо бяха там — това бяха въпроси, които никога не му бяха минавали през ума.
Когато битката привърши, Джоко се върна и го намери свит в една дупка от снаряд. Пъхна една мръсна носна кърпа в дупката на рамото му, взе го и го пренесе до полевата болница. И бдя над него дни, докато треската и инфекцията преминаха.
Месец по-късно той се върна в своята част, газейки през калта в покрайнините на един френски град на име Шато-Тиери, в посока към река Марна, само на седемнайсет мили от Париж.
За Кигън дължината на френско-германската граница бе едно огромно кално бойно поле с ливади, оградени с бодлива тел, и напълно разрушени села. Миля след миля отвратителна миризма на смърт висеше във въздуха като мъгла. Изкаляни и изтощени войници, доведени до ръба на лудостта, стояха свити в окопите, псуваха дъжда и снарядите, които периодично се сипеха върху тях, мечтаеха си за дома и смело приемаха тракащите картечници, самолетните бомби и безумната армия на германците. Хиляди умираха понякога само за един-единствен ден. И всичко за да спечелят няколко мили осеяна с трупове земя.