Замина рано сутринта, като стъпваше на пръсти да не би съседката да го усети и да му поиска нова услуга по настаняването.
Изкара два тягостни дена с многолюдното си жизнерадостно семейство, което третираше самотника Тома като черна овца и се прибра късно в неделя. Времето се беше развалило и бързаше да се стопли. Смесените чувства около семейното събиране бяха изтикали спомена за новата съседка, но, докато се качваше по стълбите към апартамента си, ясно си припомни тази неприятна подробност. Въздъхна, но си помисли, че все пак няма нужда да я вижда ако няма желание. На площадката на техния етаж нещо привлече вниманието му. Беше изморен и емоционално претоварен и в първия момент не можа да каже какво. После се вгледа по-внимателно и видя някаква лента залепена напряко на касата на вратата на апартамента отсреща. Приближи се. Оказа се полицейска лента, от тези, с които се огражда местопрестъпление.
— Горкото момиче, горкото момиче!
Гласът дойде иззад гърба му заедно със силно подсмърчане.
— Толкова млада, Боже, така да се случи!
Тома осъзна, че никога не беше виждал тази жена. Вероятно е съседка от друг етаж, но момичето отсреща, което дори не си беше казало името (или той не беше запомнил), беше единственият съсед, с когото се беше запознал. А сега явно й се е случило нещо, предизвикало хленченето на тази жена, изникнала от нищото по пеньоар и с ролки в косата.
— Какво е станало?
— Боже, ама Вие не знаете, Вас Ви нямаше — продължи да посмърча жената. — Газ.
— Моля?
— Ами това жилище е празно отдавна. Като се изнесоха предишните наематели всичко си беше добре, кой да се сети да провери дали нещо не е повредено… — разказът на жената бе прекъснат от шумно хълцане. — Легнало си да спи вечерта горкото, а то да изтичала газ. Тъкмо същия ден дойде техник да я пусне, защото му се обадихме, че ще има нов наемател.
Тома започна да осъзнава, че това трябва да е домоуправителката. Стори му се странно, че не я е виждал докато се е нанасял той самият, а и след това. Нима е чак толкова саможив?
— Тя сега в болница ли е?
— Ааааааааах, каква болница. Почина горкото. Вчера сутрин дойдох да я видя — добре ли е, нещо трябва ли й, и усещам, абе мирише на газ. Изтичах за резервния ключ, влязох, отворих всички прозорци, аз самата едва не се задуших, ама то горкото беше свършило.
Новината шокира Тома. Докато се опитваше да смели факта, че момичето, с което бе пил кафе само преди ден, е мъртво и просто вече го няма, някъде в периферията на ума му се въртеше мисълта, че той не е усетил никаква миризма на излизане, но това не му се стори важно — той излезе рано, много бързаше, а и мислите му бяха заети с предстоящото семейно изпитание. Несравнимо по-важно бе, че някой е умрял в непосредствена близост до него, а той е можел дори да не разбере, ако не му бяха казали.
Прибра се в апартамента си с тежко, внезапно връхлетяло главоболие и се отпусна тежко на дивана в хола. Трябваше да си разопакова багажа, да вземе душ и да хапне нещо, но вместо това продължаваше да седи на дивана, вперил празен поглед в тъмното. Мислите му все повече се прехвърляха от предстоящите задачи към момичето. То така си остана безименно за него. Как ли се е казвала — Мила? Елена? Светла? Диана? Мила, сякаш най й подхождаше. Стори му се абсурдно — кой е той да решава кое е най-подходящото име за напълно непозната жена. И все пак … Мила…
Опита се да си припомни по-подробно разговорът им. Не спомена ли тя име в началото? Да видим: „За първи път се местя. Не предполагах, че ще е толкова сложно. Аз съм Мила. Да имате свободен половин час“ Да! Ето, точно така. Значи му се е сторило подходящо, защото това е името й. Странно, защо беше решил, че не го знее. Изкара на дивана още няколко часа в мисли за така бързо изчезналата си съседка. Ставаше му все по-конфузно. Сети се колко му беше неприятна компанията й и как бързаше да се измъкне. Ужас! Горкото момиче сигурно го е помислило за темерут. То и какво ли има да го мисли — той си е! Ето на — не познава нито един съсед, а живее тук вече почти година, приема рождения ден на майка си като тягостно задължение и въобще се радва само и единствено на собствената си компания. Едва късно през нощта се надигна от дивана, откъсвайки се трудно от тежките си мисли. Имаше сили само, колкото да се съблече и да се просне в леглото си. Заспа веднага и не сънува нищо.
Синята или бялата? Тома гледаше втренчено двете ризи и почваше да се поти под настойчивия поглед на продавачката.
— Да Ви оставя да помислите още малко? — любезно, но някак през зъби попита тя и Тома побърза да й благодари. Тя се отделичи да обърне внимание на други клиенти, но все му мяташе по някой кос поглед. Вече половин час не можеше да реши. Беше решил, че иска да е с костюм на държавния изпит. Майка му му бе спестила мъките по избиране на костюма, но той трябваше да си купи риза. И тъй, ето го тук — синята или бялата. Прииска му се да има някой с него, който да го посъветве. Осъзна, че за първи път от много време съзнателно си пожелава компанията на друг човек. Внезапно се сети за злощастното момиче от отсрещния апартамент. Мила. Да, точно така. Чудно, дали отношенията им щяха да се променят ако беше останала жива? Вярно, че говореше много, но това вероятно се е дължало на притеснение. Мести се на ново място, среща съседа си, вероятно е искала просто да бъде любезна с човека, който ще живее най-близо до нея. Интересно, дали наистина можеха да се сближат? Тя е разхвърляна вярно, но нали е искала да става фотограф — творците са такива разпилени. Но, което е по-важното в случая — има вкус и усет за красивото, та сега, вместо да е сам, той можеше да се е отбил при нея и да я е помолил в замяна на помощта му при нанасянето да му помогне да си избере риза.