Зад гърба си чу шумолене на плат и потракване не закачалки. Усети познат аромат. Парфюмът на Мила. До сега не осъзнаваше, че го е запомнил.
— Добре де, а защо точно синя или бяла? — Тя, като жена, сигурно би имало свое съвсем различно мнение.
— Защото трябва да е официално и…
— Официално добре, но кой казва, че трябва да е строго? Все пак не отиваш на погребение. Виж тези — защо не жълта или оранжева?
— Няма начин! Държавните изпити не са погребение, но не са и цирк! Кажи, де — синя или бяла?
— Розова!!
— Моля?! Мила, това е смешно, взех те да помагаш — не се шегувай!
— Кой се шегува? Виж това — светло пепеляво розово — идеална е! Ето ти и подходяща вратовръзка. Ще избиеш рибата, просто!
— Ама, не знам … розово?
— Е, хайде де, Бекъм носи розово. А като става въпрос за мода, той е като ветропоказател — няма да му противоречиш, нали?
— Хм, розово, значи.
Изправи се пред продавачката усмихнат и доволен, че е взел решение.
— Ще взема тези двете.
За всеки случай реши да се подсигури и взе и синята, но идеята за пепеляво розова риза му допадаше все повече.
След държавния изпит, всичките му колеги отидоха да полеят случая — изкаралите да го отпразнуват, скъсаните да се утешат и да съберат сили за втория рунд. Поканиха и него с половин уста — все пак, бяха учили заедно пет години, но личеше, че няма да им разбие сърцата ако откаже.
— Благодаря, но вече имам ангажимент. Жалко. Е, успех на всички!
— Да, и на тебе, пич!
Остана сам в коридора и мислите му пак се отплеснаха.
— Виждам, че си послушал съвета ми. Браво, добро момче. Страшно ти отива тоя цвят. Е, как мина?
— Ами … избих рибата. Просто.
Смехът й залива университетските строги коридори.
— Само така! Е, къде ще го отпразнуваме?
— Ами…
— Чакай, знам едно местенце. Щуро ще си изкараме. Имаш нужда след толкова работа.
— Да, ама…
— Извинявай, възразяваш ли ми нещо? А кой ти помогна да си избереш риза трепач. Длъжник си ми.
Сигурно щеше да е хубаво ако можеше тя наистина да го чака след изпита и да го отвелече за една щура нощ. И, кой знае, на връщане можеше да предпочете да се вмъкне в неговия апартамент. А на сутринта… тя правеше хубаво кафе. Можеше да е станала преди него, да е взела душ и вече да прави кафето, когато той се надигне.
— Добро утро, Ваше Магистърско Величество! Закуската е сервирана! Къде желаете да се храните — в столовата, в леглото или във ваната?
— А, не — знаеш колко ме бива да вземам решения — ти прецени. А междувременно, дали мога да си отмъкна една целувчица?
— Целувчица за Господина — носи се веднага. Още топла, пари!
И отново смехът й — силен, плътен, жив…
Стоеше пред входа си. На устните си сякаш още усещаше една сутрешна целувка, а главата му гъмжеше от мисли. Толкова години! — всичките години, в които умишлено избягваше срещите с хора, предпочитеше собствената си компания и приемаше общуването като неизбежно зло! Той можеше да й помогне в онзи ден. Да й провери уредите, да забележи, че изтича газ. Ако не беше бързал толкова да се освободи от присъствието й, тя сега можеше да е жива и да празнува с него дипломирането и предстоящия му живот. Наложи се да се подпре на близко дърво, защото тази мисъл го притисна с цялата си тежест.
— Тя е мъртва! Аз можех да й помогна, а не го направих. Аз на практика съм я убил!
Разхлаби вратовръзката си и шумно си пое въздух. Тъкмо, когато главата му, сякаш щеше да експлоадира, зад завоя се появи камион. По-точно товарно такси. Спря пред неговия вход. Няколко мъже в работни дрехи скочиха от него и почнаха да разтоварват мебели и кутии с багаж.