— Не е безопасно за бременните да летят – казва той тихо. – Четох за това.
— Къде го чете? – питам през смях, ужасена от мисълта, че е възможно Джеси да изрови някакъв наръчник за бременност. Спирам да се смея в мига, в който той вади наръчник за бременност.
— Тук. – Той ми го подава смутено. – Също така трябва да взимаш фолиева киселина.
Зяпам в книгата пред мен с нещо средно между удивление и забавление, докато той започва да прелиства страниците. Някои са подгънати в ъглите и забелязвам, че някои параграфи са подчертани с неонов фулмастер. Той знае какво търси и аз не мога да направя нищо повече от това да се взирам в моя красив невротичен властен маниак.
— Ето, виж! – Той пъха книгата под носа ми и сочи в средата на страницата, където има подчертано в розово. – „Министерството на здравеопазването препоръчва на бременните да приемат дневна доза от четиристотин микрограма фолиева киселина, докато се опитват да забременеят и да продължат да я пият през първите дванайсет седмици на бременността, когато се оформя гръбначният стълб на бебето – той се мръщи. – Ние имаме две бебета, значи може би трябва да взимаш осемстотин микрограма.
Сърцето ми е готово да се пръсне.
— Обичам те – казвам с усмивка.
— Знам. – Той прелиства още няколко страници. – Летенето е малко по-нататък. Само…
Удрям книгата и двамата гледаме как тя лети и се удря в пода. Той ме поглежда с присвити очи, а устните му се опъват в права линия. Това ме кара да се ухиля, на което той се мръщи още повече. Ритвам книгата. Той въздиша.
— Вдигни я! – изръмжава.
— Глупава книга – ритам я отново. Все още се хиля.
— Вдигни книгата, Ава!
— Не – отсичам кисело. Знам точно какво правя. Очите ми се изпълват със задоволство при яростта, която се понася от неговата красива физика.
Той повдига вежди и бръчката му вече е в режим на готовност. Личи, че мисли усърдно по въпроса. Знае какво правя. И тогава изправя три пръста пред лицето ми.
— Три – прошепва.
Усмивката ми се разширява и аз первам ръката му настрани.
— Две – противопоставям се.
Той полага всички усилия да сдържи собствената си усмивка.
— Едно.
— Нула, бебче – приключвам вместо него и се сгърчвам от удоволствие, когато ме мята през рамо със засилка, но все пак внимателно, и ме понася към спалнята. Смея се силно, когато ме полага на леглото с прекалено много внимание, след това ме ляга върху мен и отмества косата от лицето ми.
— Кога ще се научиш? – пита той, подхваща тила ми и надига главата ми, така че носът ми опира в неговия.
— Никога – признавам.
Той се усмихва с тази усмивка, която е предназначена само за мен.
— Надявам се. Целуни ме!
— Ами ако не го направя? – питам. Но ще го направя. И той го знае.
Пресяга се надолу и отпуска върха на пръста си в сгъвката над хълбока ми. Задържам дъха си.
— И двамата знаем, че ще ме целунеш, Ава. – Устните му гъделичкат моите. – Да не губим ценно време, през което бих могъл да се загубя в теб! Целуни ме сега!
Езикът ми се плъзга по долната му устна и сега аз започвам да го дразня, като го докосвам едва-едва, но после той ме атакува с езика си, като прави нежни кръгове около моя. Накрая Джеси изстенва и напада устата ми с груба сила. Мислено си отбелязвам точка. За него е невъзможно да ми устои.
— Мммм – въздишам и отвръщам на решителните набези на езика му. Имаме нужда от това. Имаме нужда от няколко дни, в които да бъдем само двамата, да се обичаме и да се подготвяме за бъдещето, в което ще живеем заедно. Бъдеще, в което ще има и две бебета. Имам нужда Джеси да бъде само мой за известно време. Не искам да се разсейвам с нищо освен с него, нито пък да решавам някакви проблеми. Искам да бъдем само двамата.
— Не пише, че не мога да летя, нали? – питам, глупаво или не. Знам, че е невъзможно, защото съм виждала бременни жени по самолетите. Това е просто още едно от неразумните правила на Джеси.
Той напада устните ми и ги засмуква.
— Логично е – казва.
— Не, невротично е – споря. – Бременни жени летят непрестанно, така че ще ме качиш на самолет и ще ме заведеш на някое топло място, и ще ми позволиш да пирувам с теб през цялото време. Постоянен контакт. Искам постоянен контакт. – Знам, че това ще го зарадва, и когато той повдига глава, без да спира да смуче устната ми, усмивката му го потвърждава.
— Нямам търпение. – Той целува носа ми и става. – Хайде тогава! Губим ценно време за пир. – Намига ми, обръща се и ме оставя да се търкалям в белите чаршафи. Аз наистина съм на Седмото небе на Джеси.
* * *
Дърпам куфара си надолу по стълбите и той се тътри звучно.
— Хей! – викът ме кара да подскоча насред път и аз стисвам парапета, за да се успокоя. Крясъкът е последван от оглушителни стъпки нагоре по стълбите. Аз съм сграбчена и задържана неподвижно. – Какво правиш, по дяволите, жено?