— Съжалявам – разтърсва китките ни и изтръгва още едно дрънкане на белезниците. – Кой командва?
Мръщя му се.
— Може да командваш днес – отмятам косата си през рамо и нагласявам диаманта.
— Държиш се много разумно – казва той тихо. Навежда се и завладява устните ми. Сграбчвам рамото му и поглъщам езика му и усещам как се разлива топлината на голямата му длан, придържаща тила ми. – Хммм… Вкусът ти е възхитителен, госпожо Уорд. Готова ли си?
Отърсвам се.
— Да. – Аз съм задъхана и разгорещена.
Погледът му се спуска към корема ми и ръката му бавно се вдига. Продължава да го прави. Само потвърждава всичко, което вече знам, но ме кара да се чувствам невероятно неудобно. Това е най-голямото ми бреме. Не искам бебе.
Трепвам, когато ръката му ме докосва, и той замръзва, пръстите му се отпускат върху корема ми. Не знам защо се случи това. Той не вдига поглед, просто чака няколко секунди в мълчание, после разперва пръсти и прави големи кръгове по корема ми. Иска ми се да спре да го прави. Никой от нас не е говорил за това, но темата не може да бъде отбягвана още дълго. Сигурно усеща липсата ми на ентусиазъм.
Отдръпвам се и отпуска ръката си.
— Хайде, тогава! – не мога да го погледна. Тръгвам към вратата, но скоро спирам, тъй като Джеси не тръгва след мен. Металът на белезниците се врязва в плътта ми и трепвам леко.
— Ще говорим ли за това, Ава? – пита той рязко.
— За какво да говорим? – Не мога да го направя, не и на сватбата ми. От седмици обикаляме около темата и този път аз отбягвам разговора. Осъзнавам, че отказвам да приема това, но то се стоварва все по-тежко върху мен с всеки изминал ден. Възможно е да съм бременна.
— Знаеш какво.
Задържам погледа си, забит в пода, без да знам какво да кажа. Времето сякаш забавя хода си, неловкото мълчание между нас се увеличава и точно когато го чувам да поема шумно въздух, за да говори, щом като аз явно няма да го направя, вратата се отваря с гръм и майка ми нахлува в стаята. Никога не съм се радвала да я видя повече, но се съмнявам, че това ще подобри търпимостта на Джеси към нея.
— Може ли да попитам – започва тя строго. – Защо вие двамата просто не избягахте някъде, за да се ожените? Имате гости долу, храната е сервирана, а на мен напълно ми писна да тичам и да се опитвам да ви контролирам.
— Идваме – дръпвам белезниците, но Джеси не помръдва.
— Ще дойдем след няколко минути, Елизабет – отвръща Джеси рязко.
— Не, идваме – споря и тихо го умолявам да остави в този момент тази тема. Извръщам умоляващи очи към него и той поклаща глава с въздишка. – Моля те! – казвам тихо.
Ръката му се заравя в косата му от безсилие и челюстта му се стяга свирепо. Не е щастлив, но отстъпва и ми позволява да го издърпам от стаята. Не мога да повярвам, че е избрал днешния ден от всички възможни, за да ме притисне да говорим за това. Днес е сватбата ми!
Тръгваме надолу. Мълчанието между нас остава неловко, но майка ми не забелязва. Чувствам се бясна. Защо днес?
ТРЕТА ГЛАВА
Лятната стая изглежда невероятно. Теса е свършила превъзходна работа само с бяло и зелено. Има бяло навсякъде, прошарено от зелени листа сред купчините кали, украсяващи всяко празно пространство. Столовете са облечени в бяла органза, с големи зелени панделки, вързани на гърба, а по масите са пръснати листа от папрат. Високи стъклени вази, пълни с кристално чиста вода и с високи кали, са разположени по масите.
Семпла, подценена елегантност.
Изкарах три ястия без вино, играх си със салфетката и разговарях с всеки, който се приближи до мен. Направих всичко, за да избегна погледа на Джеси. Джон изнесе мила реч като кум, която наистина беше кратка. В нея нямаше и намек за миналото им като приятели, не се споменаваше чичо Кармайкъл или как са се запознали. Мълчаливият мъж не направи изключение заради ролята си и никой не се присмя на липсата на хумористични забележки или на дължината на речта му. Джон не се шегува, въпреки че сякаш намира отношението на Джеси към мен за много забавно.
И татко. Готова съм да се разплача, докато го гледам как се бори с бележките си. Отдава се на спомени за младостта ми, уведомява всички за всяка моя палава постъпка, а после им разказва за онзи път, когато ме хванаха да крада бонбон в магазина и аз изядох доказателството.
Вдига чаша и се обръща към нас:
— Джеси, късмет! – казва сериозно и предизвиква смях у всички наши гости и огромна усмивка у Джеси, който също вдига чаша, а после се изправя, като държи ръката си надолу, за да не дърпа китката ми. Гостите ръкопляскат на татко, докато той сяда и обръща уискито си, а мама разтрива рамото му с усмивка.