Въздишам. Отпускам глава между свитите си колене и придърпвам косата през
рамо, за да му дам достъп до целия ми гръб. От ритмичните ласки очите ми отново натежават и аз се предавам на умората си, като оставям Джеси да прави каквото иска. В мига, в който ми откаже, а аз не съм умствено и физически изтощена, адът ще се отприщи.
— Благодаря ти, че ме заведе в Рая – мърморя тихо.
Целува рамото ми и докосва с уста ухото ми.
— Бебче, ти ме водиш в рая всеки ден.
* * *
Не съм щастлива. Той се е събудил, излязъл е да тича, изкъпал се е и се е облякъл без мен, но ми е оставил джинджифилова бисквита и фолиева киселина до леглото. Стоя пред голямото огледало по дантела и си суша косата, когато виждам в отражението му той да влиза в спалнята. Трябва да му благодаря, че не е обръснат и носи сивия костюм, черната риза и вратовръзката, както поисках, но това не оправя настроението ми, въпреки че изглежда невероятно.
— Добро утро! – чурулика щастлив и буден.
Поглеждам го намръщено и хвърлям сешоара на пода, после отивам в гардероба, за да намеря нещо да облека. Знам какво трябва да сваля от закачалката, но в пристъп на чиста детинщина избирам нещо друго, надявам го и го закопчавам бързо. Излизам и пъхвам крака в черните си високи велурени обувки, после се отправям отново към банята. Наясно съм, че едрото му тяло е до мен и че следи всяко мое движение. Хвърлям бърз поглед, докато минавам, и виждам ръцете му в джобовете на панталоните и развеселеното изражение на лицето му. Не му угаждам с весели приказки, вместо това се отправям към огледалото в банята и бързо се гримирам.
Джеси влиза и застава зад мен. Свежата му прелест ме удря в носа.
— Какво мислиш, че правиш? – пита, все още с весело изражение на лицето.
Спирам насред нанасянето на спиралата и се отдръпвам от огледалото.
— Слагам си грим – отговарям. Знам много добре, че няма това предвид.
— Нека перифразирам! Какво мислиш, че си облякла?
— Рокля.
Веждите му се извиват нагоре.
— Да не започваме деня зле, жено! – подава ми черната рокля. – Облечи тази!
Поемам дълбоко въздух, за да се успокоя, и се обръщам да взема роклята, после излизам от банята без нито дума. Ще облека роклята, но само защото съм достатъчно ядосана. Не само че бях изтръгната от рая, но както предрекох, бях изхвърлена от Седмото небе на Джеси. Лондон не се отразява добре на връзката ни. Не, ще го перифразирам. Пребиваването на Джеси в Лондон не се отразява добре на връзката ни.
Старая се с всички сили да му покажа какво неудобство ми причинява, но той не се трогва. Стои търпеливо и наблюдава как свалям роклята и я заменям с тази, която той е избрал. Пресягам се назад, хващам ципа и дръпвам нагоре по гърба ми, но някъде към средата изпускам малкото парче метал. Бързо го откривам отново, но се случва същото.
Затварям очи. Мразя да моля самодоволния задник за помощ.
— Ще ме закопчаеш ли, моля?
— Разбира се – изчуруликва и в следващия миг се притиска към гърба ми, а устата му е до ухото ми. – С голямо удоволствие – прошепва, с което предизвиква свирепа вълна от предателски тръпки през мен. Хваща косата ми и я премества отпред, после хваща ципа и дръпва. – Боже!
— Какво? Развален ли е? – Мога да се разсмея. Не защото роклята е повредена, обичам тази рокля, а защото знам, че няма да ме прати на работа със зейнала на гърба дреха.
— Ами… – опитва отново – не, бебче. Мисля, че може би ти е малка.
Ахвам напълно ужасена и се обръщам да видя гърба си в огледалото. Има поне два сантиметра гола плът, а материята не е разтеглива. Клюмвам. Започва се. Всички странични ефекти на бременността ще бъдат удвоени, защото нося два фъстъка, а не един. Насилвам се да не плача, въпреки че съм на ръба. Трябва да приема това. Трябва да бъда ентусиазирана колкото Джеси. За него няма проблем, той все още ще бъде бог в края на моята бременност, а моето тяло вероятно ще бъде обезобразено. Обръщам се към него и откривам загрижено лице и захапана устна. Мисли, че ще се разпадна.
— Може ли вече да облека другата рокля? – питам тихо.
Той видимо се отпуска и дори сам ми донася другата рокля, после ми помага да се измъкна от черната и да облека току-що одобрената.
— Красота – казва. – Трябва да бягам. Кати е долу и ти е приготвила закуска. Моля те, изяж я!
— Ще я изям.
Не може да скрие изненадата си, че съм се съгласила веднага.
— Благодаря.
— Няма нужда да ми благодариш за това, че ям – мърморя. Грабвам чантата си и излизам от спалнята.
— Имам чувството, че трябва да ти благодаря за всичко, което правиш, без да спориш с мен. – Следва ме надолу по стълбите.
— Ако все още ми начукваше разум, щях да споря. – Стигам до долу.