— Честито, Ава! – Сали се навежда и ме прегръща. Знам, че мога да разчитам на Сал. – Кафе?
— Моля те! Три захарчета. – Прегръщам я и страхотните цици на Сал се отриват в лицето ми заради седналата ми позиция. – Как си ти, Сал?
— Удивително! – Тръгва с танцова стъпка към кухнята. Бързо правя заключение, че любовният живот на Сал сигурно отново е на ниво.
— Къде е Патрик? – задавам въпроса, без да се обръщам към никого, защото вече никой не стои при заразеното ми с бебета бюро. Том се цупи в другия край на офиса и очевидно ме пренебрегва, а Виктория се е замечтала, докато ме зяпа. – Ехо! – размахвам ръка към нея.
— О, извинявай! Просто се чудех как би нарекла този нюанс.
— Какво?
— Тенът ти. Бих казала, че е дълбоко бронзово. – Записва нещо и знам, че е „дълбоко бронзово”. – Е, сега бебета, а?
Обиждам се от тона й.
— Да – краткият ми сопнат отговор я кара бързо да повдигне глава от бележника. Отмята дългите руси кичури зад рамото си и се усмихва. Ако се преструва, значи върши страхотна работа.
— Честито, Ава!
— Благодаря – усмихвам се, но не се справям добре. – И благодаря за всичко това – соча балоните, които се носят над главата ми.
— Заслугата е на Том. – Връща се на бюрото си.
— Благодаря, Том. – Хвърлям един молив през офиса и го улучвам отстрани на главата. Моливът накривява очилата му и Том ахва сепнато. – Съжалявам – стискам устни, за да спра смеха си.
— Тормоз на работното място! – изграчва той и аз губя битката. Започвам да се треса в стола си, когато Сали поставя кафето пред мен намръщена, а после се обръща да види на какво се смея. Тя също започва да се смее.
— Къде е Патрик, Сал? – питам, след като не съм получила отговор от Виктория.
— Ще дойде по обед – отговаря Сал. – Не се завърта много тук напоследък.
— Така ли?
Поклаща глава, но не казва нищо повече и се връща към купчината фактури при шкафа с папките.
— Ава – започва Том, като изправя модерните си очила. – Трябва да се обадиш на Рут. Звъня вчера, търсеше те.
Смехът ми бързо стихва. Забравила съм за обожателката си.
— Какво каза тя? – питам небрежно. Започвам да ровя в чантата си за телефона, когато ми хрумва, че все още не е включен. Изключен е от четвъртък сутринта, когато Джеси го прибра.
— Не много. – Том оправя тюркоазената си вратовръзка. – Всичко е наред с работата. Отидох на срещата ти с нея в четвъртък, но тя не беше впечатлена да ме види.
Свивам се в стола си и трепвам, когато телефонът ми се съживява в ръката ми и веднага започва да ме известява за десетки пропуснати обаждания, съобщения и имейли. Пресявам ги и отговарям на съобщението: „Добре дошла у дома!” на Кейт и на майка ми: „Обади ми се, щом се установиш!”, после продължавам с пропуснатите обаждания от Рут. Единайсет са, но въпреки обстрела от обаждания от моята клиентка лесбийка двете пропуснати от Микаел карат сърцето ми да забие по-бързо. Не мога повече да отбягвам това и за първи път сядам и се замислям сериозно кой може да е отговорен за упояването ми и за опита да ме избута от пътя. А после и за мъртвите цветя. Те бяха от жена, не се съмнявам и за миг, което ме води до същото заключение: Микаел не може да е отговорен. Той е бизнесмен, при това уважаван. Да, обаче остава записът от охранителните камери. Може би инцидентите не са свързани. Залагам на Корал или може би на Сара. Но цветята дойдоха след извинението на Сара. Както й преследването с колата. Тя все още ли играе игри? Пускам телефона на бюрото. Мозъкът ми тръпне.
Въртя молива си и обмислям какъв да е следващият ми ход. Не ми отнема много време. Хващам телефона и набирам Микаел. Дори не чувам да звъни, преди спокойният му глас с лек акцент да прозвучи по линията.
— Ава, толкова се радвам да те чуя.
— Сигурна съм – отговарям сухо. – Успяхте ли да уредите развода си? – Целя се право в югуларната му вена и ако съдя по мълчанието, последвало моя въпрос, стратегията ми е успешна.
— Да – отговаря той предпазливо.
— О, добре. Какво мога да направя за вас, Микаел? – Смаяна съм от собствената си увереност. Може би имам работа с откачен, а говоря с него без никакво уважение като клиент или като възможен откачен.
Той се засмива леко.
— Време е да се срещнем, не мислиш ли?
— Не, не мисля – отвръщам енергично. – Мисля, че и двамата знаем, че деловите ни отношения са приключили, господин Ван дер Хаус.
— И защо?
Въпросът му ме изненадва, но бързо се съвземам.
— Казахте, че е много интересно, че се виждам с Джеси от около месец – не се отклонявам от това.
— Да, само че ти вече си омъжена за него и очакваш близнаците му. Сърцето ми е разбито, Ава.