Изскачам в мига, в който Джон спира, и бързо изкачвам стълбите. Отключвам и влизам през вратата.
— Той каза да го чакаш в бара, момиче – обажда се Джон, но аз се преструвам, че не съм го чула. Няма да чакам в бара. След като съм имала Джеси само за себе си три дни, първият ми работен ден беше най-дългият. Бързам покрай стълбището към задната част на имението и през лятната стая, преди Джон да може да ме хване. Обичайната сбирка на членове е тук, но аз не се задържам, за да преценя каква е реакцията им към присъствието ми.
Втурвам се право в кабинета на Джеси, без да чукам и без да спра да помисля, че нахлуването ми може да прекъсва делова среща. Имах някои неприятни изненади преди, когато съм правила това.
Шокирана съм и сега.
ДВАДЕСЕТ И ОСМА ГЛАВА
— Дан? – казвам предпазливо и се взирам в гърба на брат ми. Той седи срещу Джеси на бюрото и се обръща, щом чува името си. – Какво правиш тук? – внезапните астрономически последици от посещението му ме цапардосват здраво.
— Здрасти, хлапе! – Изправя се усмихнат и идва при мен. Навежда се и ме прегръща. – Честито!
— Може да искам да кажа на някого сама – ръмжа и хвърлям на Джеси укорителен поглед през рамото на брат ми. Джеси свива глуповато рамене и се цупи. Оформя с устни „обичам те” и дръпва сакото и ризата си, сякаш ми напомня, че е облечен както поисках, затова да карам полека с него.
— И какво правиш тук? – повтарям и накланям глава към Джеси, но той само отново свива рамене и запазва мълчание. Това е новост.
— Извинявам се – Дан ме пуска и прокарва ръка през тъмната си коса. – Не исках да си замина, без да съм оправил това.
— О? – Поглеждам към Джеси, но проклет да е, той отново свива рамене. – Значи сте приятели?
— Нещо такова. Все едно, трябва да бягам. Ще се виждам с Харви – обръща се към Джеси. – Благодаря.
— Няма проблем – кимва Джеси, но се старае да е учтив и става, за да изпрати Дан. Това, както и равнодушните свивания на рамене ме правят много подозрителна.
— Кога си тръгваш? – питам Дан, който отново е с лице към мен.
— Не съм сигурен. Зависи от полетите. Ще ти се обадя. – Целува бузата ми и тръгва покрай мен. На вратата го среща Голямото момче. Джон поклаща заплашителната си глава към мен, после отвежда брат ми от кабинета на Джеси. Какво прави той тук все пак?
Насочвам подозрителността си към Джеси и съм сигурна, че знае какво мисля, защото отказва да ме погледне.
— Какво става тук?
— Моля?
Отивам до дивана и пускам чантата си, после заемам стола, който брат ми току-що освободи.
— Погледни ме! – настоявам. Тези две думи винаги въздействат, но не защото Джеси ми се подчинява. А защото винаги е шокиран да ги чуе. Не ми пука. Може да ме гледа смаяно, колкото си иска. – Защо Дан беше тук?
Изправя се и взима телефона си от бюрото.
— Извини се.
Смея се в лицето му. Дан никога не би се извинил, не и на Джеси. Познавам го цял живот и знам, че е прекалено горд, за да даде на заден, особено пред мъж като Джеси. Дан се чувства по-низш, както повечето мъже. Тестостеронът, който се излъчва от тях, не изчезва само защото ми е брат.
— Не ти вярвам.
— Това ме натъжава, бебче. – Слага маска на сериозно изражение на лицето си, което само ме прави още по-подозрителна. – Кажи ми сега! Какво каза Патрик?
Знам, че изражението на лицето ми вече не е намръщено подозрително, а виновно и този път аз отбягвам очите на Джеси.
— Не си му казала, нали? – пита и в гласа му почти се усеща гняв. – Ава?
— Не беше в офиса – изтърсвам бързо. – Но ще дойде утре, така че ще говоря с него тогава.
— Късно е, жено. Ти вече имаше възможност. За кой ли път.
— Това не е честно! – споря. – Казах на Микаел, че няма повече да работя с него, така че не можеш да кажеш, че не се опитвам да разреша проблема. – Разбирам веднага, че съм направила страшна грешка, защото раменете му се вдървяват, а зелените му очи се разширяват.
— Какво си направила?
— Не мисля, че той ме е упоил, Джеси. Той каза, че ме иска, така че няма защо да ме наранява? – Трябва да млъкна, по дяволите. Устата му е увиснала отворена от чутото.
— Защо, по дяволите, си говорила с него? – Подпира юмруци на бюрото като мъжка горила, готова да нападне. Това ме кара да седна обратно на стола си.
— Той знае, че ти си… – започвам неистово да почуквам предния си зъб с нокът – забавлявал други жени, докато бяхме заедно. – Задържам дъх, знам, че увеличавам натрупващата се ярост.
— Съгласихме се повече никога да не говорим за това. – Той направо смила думите през зъби, а челюстта му е стисната до счупване.