— Трудно е, когато хората продължават да ми го напомнят. – Вече се навеждам напред, открила у себе си моментен порив на смелост. Няма да ме накара да се чувствам досадна по тази тема. – Откъде знае? – Разбирам отговора, преди да може да отрече, че знае. Сдъвканата устна и още няколко неща ме водят до бързо заключение. Бившата жена на Микаел. – Тя е била една от тях, нали? – питам. Очите му се затварят, а аз се изправям и се навеждам през бюрото в отражение на заплашителната му поза. Няма нужда да отговаря. – Ти каза месеци. Каза, че не си бил с нея от месеци, че не разбираш защо внезапно е започнала да души наоколо. И си спал с нея повече от веднъж!
— Не исках да те разстроя. – Все още е враждебен. Очебиен защитен механизъм.
— Кажи ми! Ти ли ги викаше и ги караше да се редят на опашка пред вратата ти?
— Не. Чуха, че съм се запил, и бяха като мухи на лайно.
— Мразя те.
— Не, не ме мразиш.
— Напротив, мразя те.
— Не разбивай сърцето ми, Ава! Има ли значение коя е била?
— Не. Има значение, че ме излъга.
— Предпазвах те.
— И е ужасно смешно, че всеки път, когато правиш това, накрая ме нараняваш.
— Знам.
— А научи ли си урока?
— Уча го всеки шибан ден! – Хваща агресивно брадичката ми, но казва нежно: – Съжалявам.
— Добре – кимвам. Внезапно отбелязвам, че лицата ни се докосват, както сме се навели над бюрото. Изгаряме се с гневни погледи, изпълнени с тонове страст. – Как се случи това? – Осъзнавам, че задавам въпроса на глас, въпреки че не смятах да го направя.
— Защото, мое красиво момиче, сме създадени да бъдем заедно. Постоянен контакт. Целуни ме!
— Приех, че си задник, така че няма нужда да ме подчиняваш на докосването си. – Но ще го целуна.
— Липсваше ми, бебче.
Покатервам се на бюрото и се приближавам на колене, озовавам се в скута на Джеси и устните ми са притиснати в неговите. Глупаво, но и на мен ми липсваше. Един работен ден след Рая и се чувствам жестоко измамена. Страдах от отсъствието на Джеси и сега най-сетне мога да го притискам в обятията си.
— Иска ми се да беше чист и недокоснат – мърморя. Прокарвам устни по всеки сантиметър от лицето му. Това ми се иска най-много от всичко – никоя да не е била преди мен или дори докато е бил с мен. Простила съм му наистина, но се мъча да забравя.
— Аз съм. – Сяда на кожения си стол и ме дръпва, докато не се предавам и не го оставям да ме настани в скута си. – Най-важната част от мен е недокосната. – Хваща ръката ми и върти пръстените ми замислено няколко мига, после поставя дланта ми върху гърдите си. – Или беше, преди ти да стъпиш в кабинета ми. Сега целият съм завладян и се пръскам от любов по теб.
Усмихвам се.
— Обичам да усещам как бие. – Отварям сакото му и притискам ухо към ризата му. – Обичам и да го слушам – това е едно от най-успокоителните неща на света.
Ръката му ме обгръща и ме придърпва по-близо.
— Как беше денят ти?
— Гаден. Искам Рая.
Смее се и целува върха на главата ми.
— Аз съм в рая, когато съм с теб. Нямаш нужда от вила.
— Ти беше по-отпуснат там – казвам истината. Знам, че връщането ни в Лондон бавно ще извади невротичния властен маниак отново на повърхността.
— Сега съм отпуснат.
— Да, защото седя в скута ти и си ме обгърнал – отговарям язвително, с което си спечелвам леко ръчкане в хълбоците ми. Смея се и се обръщам в скута ми с лице към бюрото. – Как беше твоят ден?
Ръцете му се плъзват около корема ми и брадичката му се настанява върху рамото му. Устата му се пълни с косата ми. Изплюва я и я отмята настрани.
— Дълъг. Как са фъстъците ми?
— Добре. – Бележникът му хваща окото ми. – Защо името на брат ми е записано тук? – Пресягам се, за да го дръпна по-близо, но съм прекалено бавна. Джеси го измъква изпод носа ми и го бутва в горното чекмедже на бюрото си. Дръпвам ръката си шокирана от бързото му движение. – Даниел Джоузеф О’Ший? – Мръщя се на себе си. Мисля, че определено видях цифри на листа и не бяха от телефонен номер. – Защо имаш номера на банковата сметка на Дан?
— Нямам я – бързо отхвърля въпроса ми и е напрегнат. По дяволите, изобщо не се е научил.
Ставам от скута му и заставам до него. Наказвам го с поглед, равен на неговия кръвнишки „не насилвай късмета си”.
— Давам ти три секунди, Уорд.
Устните му се свиват в права, раздразнена черта.
— Обратното броене е моя привилегия – заявява детински.
— Три – дори вдигам три пръста по възможно най-провокативния начин. Аз съм толкова лоша, колкото е и той. – Две – свивам пръст, но не стигам до нула, защото всичко ми става ясно. – Ти му даваш пари!
— Не – поклаща глава по възможно най-неубедителния начин и премества краката си, както седи. Става толкова лош в лъжите, колкото съм и аз. Много се радвам.