— Само няколко. – Дан се намесва, преди Джеси да може да ми каже сам. Не му вярвам и за миг.
— Джеси? – притискам и го приковавам на място с решителен свиреп поглед. Трябва да знам колко е закъсал брат ми.
Очите му се откъсват от моите за няколко мига и аз се насочвам към Дан, но Джеси поема дълбоко въздух и започва да разтрива слепоочията си.
— Съжалявам, Дан. Няма да я лъжа. Двеста, бебче – казва с дълга въздишка и продължава да облекчава напрежението си. Мисля, че и на мен ми трябва разтриване на слепоочията. Надявам се, че под двеста той има предвид паунда, но знам, че напразно се надявам. Олюлявам се леко назад шокирана и Джеси веднага се спуска към мен. Изглежда бесен.
— Проклятие, Ава! – Задържа ме на място за раменете. – Добре ли си? Замаяна ли си? Искаш ли да седнеш?
— Двеста хиляди! – крещя. – Що за банка дава в заем двеста хиляди? – Отърсвам се от Джеси и от шока и сега мога да възприема информацията, а неверието ми се превръща в гняв. – Добре съм!
— Не ме избутвай, Ава! – вика ми той, хваща ме за лакътя и ме повежда покрай бюрото, после ме избутва нежно върху масивния офис стол. – Не се тревожи, жено! Не е здравословно.
— Кръвното ми е добре! – сопвам се сприхаво, но подозирам, че вероятно е изхвърчало през покрива. – Двеста хиляди? Никоя банка с всичкия си няма да даде такъв заем за сърф училище! – Австралийските банки би трябвало да работят също като британските. Биха се изсмели в лицето на всеки, който иска такава сума. Колко ли може да струват няколко дъски за сърф?
— Не, права си. – Дан се свива още повече на стола си, сякаш се опитва да изглежда по-дребен. Това е признак как се чувства – дребен и глупав. – Но един лихвар би го направил.
— Боже! – Скривам с длани лицето си. Знам как действат лихварите, не че съм имала удоволствието лично. – Какво си мислил? – Усещам как Джеси ме разтрива с длани по гърба ми, за да се успокоя, но това изобщо не ме успокоява.
— Не мислех, Ава – въздъхва Дан.
Откривам лицето си, за да види разочарованието по него. Мислех, че е умен.
— Това ли е причината да се прибереш у дома?
— Те ме търсят. – Съкрушеното лице на Дан къса сърцето ми. – Не можеш да се измъкнеш и да не платиш нещо такова.
— Ти каза, че се справяш добре – напомням му, но не получавам обяснение, а само свиване на рамене. – Просто остани тук! – Сядам напред в стола. – Не се връщай! – чувам тихия смях на Джеси и виждам леката усмивка на Дан. Двете реакции ми показват, че не взимат решението ми на сериозно. Също така показват, че и двамата намират наивността ми за мила. Но аз не виждам проблем. Австралия е на другия край на планетата.
— Ава – Дан също сяда напред, – ако не се върна, те ще дойдат тук. Вече бях предупреден и им вярвам. Няма да подложа мама, татко или теб на риск, а… – Дан е прекъснат насред изречението от покашляне над рамото ми, при което той поглежда към Джеси. Няма нужда да се обръщам, за да знам какво е изражението на лицето на съпруга ми. Дан продължава: – Тези хора са опасни, Ава.
Главата ме боли, а ръката на Джеси ме разтрива все по-здраво. Отпускам се назад в стола и поглеждам към Джеси.
— Ти не можеш да депозираш толкова много пари в банкова сметка. Това не е ли пране? Не искам да се замесваш в това, Джеси – чувствам се ужасно да го кажа, като се има предвид, че брат ми е в ужасна ситуация и Джеси е единствената му надежда, но имаме достатъчно наши проблеми и без Дан да добавя неговите към тях.
Джеси ми се усмихва.
— Наистина ли мислиш, че бих направил нещо, с което да подложа теб и бебетата ми на риск? – кимва към корема ми. – Прехвърлям достатъчно пари в сметката на Дан, за да се върне в Австралия. Имам данните на офшорна сметка, където ще прехвърля двеста хиляди. Няма да знаят откъде идват парите, бебче. Не бих го направил иначе.
— Наистина ли? – Искам да съм сигурна.
— Наистина – вдига вежди и се навежда да целуне бузата ми. – Има начини. Довери ми се! – Самоувереността му ме кара да се чудя дали не го е правил и друг път. Изобщо няма да се изненадам.
— Добре – отстъпвам и го оставям да ме целуне, но после леко го избутвам. – Благодаря ти.
— Не ми благодари! – предупреждава сериозно.
Поглеждам през бюрото към брат ми, който забележимо се е отпуснал.
— Благодари ли на съпруга ми? – питам. Внезапно се чувствам малко засегната.
— Разбира се – отвръща Дан обиден. – Не съм искал, Ава. Дойдох да се помирим. Съпругът ти беше направил проучване – тонът на Дан не би трябвало да е обвиняващ, като се има предвид, че зависи от помощта на Джеси, за да се измъкне от кашата, но е.