Поразена съм и се изненадвам, че съм стигнала до самата стена. Бавно вървя по цялото й продължение, попивам всичко, с всяко трепване на очите откривам снимка, която не съм видяла преди.
— Ето. – Тихият дрезгав глас на Джеси откъсва очите ми от Стената на Ава към черен маркер. Това ме кара да се усмихна. – Искам да се подпишеш.
Взимам маркера и поглеждам към Джеси, несигурна дали си играе или не. Иска да обезобразя Стената на Ава?
— Да се подпиша с името си ли? – питам малко объркана.
— Да, където и да е – махва към снимките.
Поглеждам към стената и се усмихвам, все още замаяна от това, пред което съм изправена. Пристъпвам напред и свалям капачката на маркера, докато търся празно място, където да надраскам името си, но тогава забелязвам първата снимка, която ми е направил Джеси, и приближавам, въоръжена с маркера. Усмихвам се на себе си и пиша под снимката, на която се вижда как бягам от имението.
Днес те срещнах.
Това беше началото на остатъка на живота ми.
От този момент аз бях твоята Ава Х.
После отивам до снимката, на която седя на пейка на доковете вечерта на откриването на „Луссо”.
Днес осъзнах колко дълбоко съм затънала.
И исках да затъна още по-дълбоко с теб.
Продължавам по стената до снимката, на която съм пияна в колата на Джеси, и се усмихвам, докато пиша:
Днес научих, че можеш да танцуваш. Също така признах на себе си, че съм влюбена в теб, и мисля, че може да съм ти го казала.
Вече съм набрала скорост. Бързо откривам снимката, на която съм в огромния пуловер, след като Джеси ме е натъпкал в проклетото нещо.
Днес разбрах, че съм само за твоите очи.
После пиша под снимката, на която излизам гола от спалнята, след като съм го намерила припаднал в „Луссо” и след като ми е показал как той се справя с говоренето.
Днес научих, че съм създадена само за твоето докосване и само за твоето удоволствие. Но любимата ми част от деня беше, когато ми каза, че ме обичаш.
Стигам с маркера до снимката, на която съм вързана с белезници.
Днес ме запозна с наказателното чукане.
Бързо оглеждам стената и откривам снимката, на която вървя пред него през фоайето на „Риц”.
Днес открих на колко си години… и че не ти харесва да те връзват с белезници.
Не мога да спра. Всяка снимка навява мисли и скоро откривам, че бележа снимка след снимка с моите спомени в думи. Джеси не ме спира. Аз продължавам, сякаш описвам в дневник последните няколко месеца от живота си. Няма нужда да ги записвам, защото всеки миг, добър или лош, е гравиран в ума ми, но всички тези снимки са спомени за нещо хубаво. И има толкова много от тях. Понякога е твърде лесно да забравя какво споделяме, когато нещо лошо се изпречи на пътя ми. Краткото ни време заедно е разкъсвано от проблеми, но всички тези хубави моменти многократно натежават над всичко останало. Той ми го напомня.
Ръката ме боли, когато стигам до последната снимка – последна засега все пак. Сигурна съм, че ще измисля още обяснения, които да добавя. Това е снимката, на която стоя на верандата в Рая. Притискам маркера към стената.
Днес реших, че си прав. Всичко ще бъде наред. И да, имам коремче… малко. И те обичам за това, че ми го даде.
Винаги ще те обичам.
Край.
Слагам капачката на маркера, поемам дълбоко въздух и най-после се обръщам с лице към моя господар, като се сблъсквам с гърдите му и поемам от свежия му ментов аромат. Поглеждам го и виждам безизразно лице и притворени зелени очи.
— Свърших – прошепвам тихо, но той не ме гледа. Изучава всички мои обяснения, а очите му се движат по стената и спират начесто, за да прочетат какво съм написала.