— Ава, защо не можеш да правиш това, което ти се казва, мамка му? – Отпуска глава и веднага разбирам, че е сериозен. – Върви. Да. Закусваш! – изрича всяка дума бавно и стегнато, но аз също съм сериозна.
— Няма! – Втурвам се напред, ни най-малко притеснена от полуголото си тяло, и хващам бравата. – Пусни! – Дръпвам, но е безполезно. – Джеси, отвори шибаната врата!
— Внимавай…
— Разкарай се! – сопвам се и дръпвам вратата като побесняла, напомпана с хормони бременна жена.
— Ава! – Той се задържа на място и аз се боря безполезно да отворя. Никога няма да спечеля, но няма да отстъпя. В никакъв случай.
И двамата замръзваме на място, щом един глас прекъсва препирнята ни. Ако преди бях леко нестабилна, вече съм изстреляна в света на психозата. Няма нужда Джеси да отваря вратата, защото всеки момент ще полетя из апартамента като Тасманийския дявол и ще го съсипя целия.
Поглеждам към Джеси със стиснати зъби. Той видимо клюмва.
— Какво прави тя тук, по дяволите? – Използвам ситуацията, че се разконцентрира за миг, и отварям вратата. Озовавам се лице в лице с Корал. – Какво правиш тук, по дяволите? – изсъсквам и я оглеждам от горе до долу с безкрайно презрение. Късата й черна коса днес е вързана в жалка опашка. Това е мисъл, достойна за кучка, и е първата от много. Усещам го. И може би няма да са само мисли.
Тя ме пренебрегва напълно и поглежда право в моя гологърд бог. Защо, по дяволите, не е облякъл дънки и тениска?
— Трябва да говоря с теб – изглежда непоколебима. – Насаме – добавя и ми хвърля безочлив поглед. Твърдостта й изобщо няма да й помогне. Ще трябва да го изтръгне от умиращите ми ръце, преди да ги оставя насаме.
— Имаш по-голям шанс да пиеш чай с кралицата – ръмжа. Яростта ми набъбва с всяка изминала секунда и аз изобщо не мога да я контролирам. – Какво искаш? – Усещам ръката на Джеси на покрития ми с риза кръст. Това е мълчаливо настояване да се успокоя. Няма да се получи. Колкото повече гледам тази нахална уличница, толкова повече се ядосвам, ако изобщо е възможно. Чувствам се като тенджера под налягане, готова да избухне. – Зададох ти въпрос.
— Ава. – Успокояващият глас на Джеси ме вбесява още повече. – Успокой се, бебче! – Дланта му се плъзва отпред, за да докосне корема ми. А и се тревожи за скапаното ми кръвно налягане, грижовният глупак. Кръвното ми трябва да е най-малката от тревогите му. Трябва да е загрижен да не се пролее кръв.
— Спокойна съм! – Явно не съм. – Няма да питам отново – избутвам ръката на Джеси от корема си, но той не ме оставя да се измъкна. Дръпва ме назад, така че съм леко зад него, и протяга ръка настрани в тихо предупреждение. Няма да стане, но той започва да говори, преди да успея да избутам ръката му от пътя си.
— Корал, казах ти и преди. Няма да се получи – тонът му е примесен с гняв, но след малкото ми изпълнение не мога да съм сигурна дали е заради мен или заради Корал. – Трябва да се махнеш и да си намериш друг, когото да дебнеш.
Поздравявам го наум, въпреки че съм сигурна, че ще си го получа, когато тя отстъпи и се махне. Сигурно изглеждам нелепо в ризата на Джеси, с дива купчина от шоколадови къдрици, вчерашен грим и държана назад от буквално голия ми съпруг.
Очите на Корал прескачат от Джеси към мен няколко пъти, после тя спира самодоволния си втренчен поглед отново върху моя бог. Този поглед не ми харесва. Нахален е и съм сигурна, че следващите думи също ще бъдат такива. Тя няма да иде никъде, докато не каже това, за което е дошла, и аз съм болезнено любопитна какво е то.
— Така да бъде! – Свива рамене равнодушно и подава къс хартия на Джеси.
— Какво е това, мамка му? – излайва той нетърпеливо.
— Сам виж! – Развява хартията, за да насърчи Джеси да я вземе. Не мога да се спра – издължавам врат в опит да видя сама, но ръката на Джеси ме бутва отново назад.
Той грабва хартията и аз гледам как навежда глава, за да види, после поглеждам към Корал, чието лице е озарено от най-добрата лукава самодоволна усмивка, която някога съм имала удоволствието да видя. Каква игра играе? Очите ми са върху гърба на Джеси, който е твърд като дъска, а изпъкналите мускули показват напрежението му.
Искам да знам какво държи и искам да знам какво е предизвикало заслужаващата шамар презрителна физиономия на лицето на Корал, но в същото време наистина не искам.
— Какво е това? – Въпросът, който не искам да задам, просто се изплъзва. Джеси не отговаря.
Но Корал го прави.
— Това е снимка от ултразвук на неговото бебе.