Усещам познатия допир от гъбата по гърба си и дланта му докосва корема ми. Предпазлив е и така трябва да бъде. Единственото, което ме побърква, са той и гадното му минало с жените.
— Джеси, не съм в настроение. – Отстъпвам от него и довършвам плакненето на косата си. Той не знае какво да прави, затова, както обикновено в такава ситуация, се опитва да ме спечели отново с докосване. Очаквам да чуя изсумтяване или дори присмех за това, че го отблъсквам, но не чувам. Но усещам ръката му да се плъзга отново около корема ми. – Казах, че нямам настроение – сопвам се рязко, избутвам го и грабвам кърпа, за да се изсуша.
— Обеща ми никога да не казваш това – мърмори навъсено.
Увивам се с кърпата, вдигам поглед и виждам да стои под душа с отпуснати вяло до тялото му ръце.
— Закъснявам. – Оставям го с обезпокоено лице, за да се приготвя за работа.
Готова съм да изляза от спалнята, когато той се появява замислен и тъжен.
— Бебче, сърцето ми се къса. Мразя да се карам с теб. – Не прави опит да скъси разстоянието между нас.
— Ние не се караме – отхвърлям твърдението му, казано със сериозен тон. – Трябва да смениш кода на асансьора. И да откриеш как се е качила тук. – Излизам, но едва стигам до стълбището, когато топлината на дланта му обвива китката ми и ме спира.
— Добре, но трябва да се сприятелим.
— Облечена съм. Няма да се сприятеляваме сега.
— Не така, както го правим, не. Но не ме карай да прекарам целия ден притеснен, като знам, че не ми говориш! – Пада на колене пред мен и поглежда нагоре. – Дните и без това вече са достатъчно дълги.
— Говоря ти – мърморя.
— Тогава защо се цупиш?
Въздъхвам.
— Защото току-що една жена нахлу в дома ни и се опита да предяви претенции към теб, Джеси. Затова се цупя.
— Ела тук! – Дръпва ме долу и ме обгръща с ръцете си. – Обичам, когато прегазваш други жени.
— Уморително е – мърморя в гърдите му. – Наистина трябва да вървя.
— Добре – целува косата ми и се отдръпва, обгърнал бузите ми с длани. – Кажи ми, че сме приятели!
— Приятели сме.
Взривява лошото ми настроение с усмивката си – моята усмивка.
— Добро момиче. Ще се сприятелим както подобава по-късно. Иди да закусиш! Аз ще дойда след две минути.
— Трябва да тръгвам – напомням му, като поглеждам към ролекса си. – Вече е осем и половина.
— Две минути! – повтаря и ме изправя. – Ще ме чакаш.
— Побързай тогава! – избутвам го и той започва да тича назад с доволната си усмивка на лицето. Отново е щастлив и дяволит.
Намирам Кати в кухнята да опакова геврек и все още да мърмори под нос. Бързо спира, щом забелязва присъствието ми.
— Ава – суети се и трие ръце в престилката. – Опитах се да спра отмъстителната малка нахалница.
Нещо ми подсказва, че Кати е имала конфликт с Корал и преди.
— Не се тревожи, Кати! – усмихвам се и потривам ръката й. – Значи я познаваш? – притискам леко.
— О, познавам я и не я харесвам – започва да мърмори отново, докато се връща към плота, за да довърши опаковането на закуската ми. – Появява се от месеци, тормози момчето ми и твърди, че е бедна. Казах й: „Виж сега, измамна малка уличнице! Остави момчето ми на мира и се опитай да оправиш брака си!” – усмихвам се, докато гледам агресивните движения на ръката й, която буквално бъхти геврека ми. – Не знам колко пъти момчето ми я е пращало да си върви. В целия ад няма толкова ярост, колкото у една изоставена жена – поглежда ме. – Изпи ли си фолиевата киселина?
— Не. – Отивам до хладилника и вадя бутилка вода, после взимам хапчетата, които Кати ми подава, последвани от джинджифилова бисквита. – Благодаря.
— За нищо, скъпа – набръчканото й лице се усмихва. – Определено я сложи на мястото й – смее се и взима геврека ми, после го пъха в чантата ми. – Изяж това! Сериозно.
— Звучиш като Джеси. – Гълтам хапчетата.
— Той е загрижен, Ава. Не го укорявай за това! – подсмива се леко и поглежда над рамото ми. – Ето го и е облечен.
— Облечен съм – смее се той и оправя вратовръзката си. – Както и красивата ми съпруга.
Поглеждам го, но изобщо не изпитвам срам. Тя е виждала всичко това и преди, а посещението на Корал премахна дори срама ми.
— Може ли вече да вървя на работа?
Дръпва яката си и разтрива тридневната си брада. Две минути не бяха достатъчни, за да се избръсне.
— Изпи ли си фолиевата киселина?
— Да – изстенвам.
— Закуската?
Потупвам чантата си.
— По-добре я изяж! – предупреждава и хваща ръката ми. – Кажи довиждане на Кати!