— Довиждане, Кати!
— Довиждане, скъпа! Довиждане, момчето ми!
Малко съм предпазлива, когато напускаме апартамента, и още по-предпазлива, когато излизаме от асансьора във фоайето на „Луссо”, но Корал я няма никъде. Трепвам, щом виждам Клайв зад бюрото на портиера, и знам, че ще го отнесе здраво.
— Добро утро, Ава! Господин Уорд! – Веселото настроение на старото момче ще трае съвсем кратко, когато Джеси се развихри.
— Клайв – започва Джеси, – как, по дяволите, една жена е минала край теб и е стигнала до апартамента?
Объркването на лицето на Клайв е ясно.
— Господин Уорд, аз едва застъпих на смяна.
— Едва?
— Да, смених новото момче… – поглежда към часовника си – едва преди десет минути.
Присвивам се още повече. Кейси ще го отнесе. Симпатията ми към новия портиер нараства. Рискувам да погледна към моя мъж и забелязвам чисто раздразнение. Ще бъде най-добре, ако Кейси не се върне на работа. Никога.
— Кога е отново на смяна? – пита рязко Джеси.
— Аз свършвам в четири – съобщава Клайв. – Нещо нередно ли е направил, господин Уорд? Уведомил съм го за протокола.
Джеси ме дръпва към слънцето навън.
— Все едно има шибан резултат – мърмори Джеси. – Джон ще те закара до работата – казва, когато излизаме.
— Кога ще си получа обратно моето „Мини”? – питам. Забелязвам Голямото момче през паркинга, облегнат на шофьорската врата.
— Няма. Край.
— О! – казвам тихо. Обичам моето „Мини”. – Тогава кога ще шофирам сама до работа?
Джеси отваря вратата на рейндж ровъра и ме качва вътре.
— Когато открия кой е откраднал колата ми.
— Защо ти не ме караш на работа?
Дръпва колана и го закопчава, после целува челото ми.
— Имам няколко срещи в имението.
— Тогава защо ме накара да те чакам? – питам намръщена.
— За да мога да те сложа в колата на Джон и да ти напомня да говориш с Патрик. Знам, че стена звучно.
— Невъзможен си!
— А ти си красива. Приятен ден! – Целува ме още веднъж, кимва кратко на Джон и тръгва към колата си. Това кимване е подозрително и когато Джон се покатерва до мен, се старая да насоча подозрителността си към него.
— Какво има, момиче?
— Той.
— Тогава нищо не се е променило – смее се той с дълбокия си гърлен смях.
— Не, нищо не се е променило – мърморя.
ТРИДЕСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА
Закъсняла съм за работа с цял час, но днес няма да ми се размине. Патрик е тук и застава над бюрото ми, когато най-накрая нахлувам през вратата.
— Цвете? – Изражението върху кръглото му лице е въпросително и е последното нещо, от което се нуждая днес. Закъсняла съм, а сега ще го шокирам до инфаркт с изявлението си. Той поглежда към часовника в офиса. – Кое време наричаш ти това?
Това е един от малкото пъти, в които виждам недоволно изражение на лицето на шефа ми. Винаги съм била посветена на кариерата си, но сега ми се изпречват лични проблеми и работата ми е останала на заден план. Наистина си насилвам късмета, откакто Джеси връхлетя в живота ми.
— Съжалявам, Патрик – не мога да го лъжа и да му пробутвам глупости за среща с клиент, затова оставям само извинение.
— Ава, знам, че животът ти се променя бързо напоследък – честито между другото, но ми трябва професионална отдаденост! – Вади гребена си от вътрешния джоб и го прокарва през посивялата си коса.
Малко съм шокирана. Честито между другото ли? Това едва ли е искрено.
— Съжалявам – повтарям, защото съм затруднена да кажа друго. Между другото ли? Малко съм обидена, но нямам вдъхновение как да изразя обидата на глас, а Патрик не ми дава възможност. Връща се в кабинета си и затваря вратата зад себе си. Обръщам се и поглеждам към тримата ми колеги, които седят тихо с наведени глави. И на тях ли е трил сол? Сривам се на стола си и решавам, мъдро или не, като се има предвид раздразнението на шефа ми, да се обадя на Кейт. Приятелски глас. Това ми е нужно да чуя сега.
Изгрухтява по телефона вместо поздрав.
— Още ли си в леглото? – питам и включвам компютъра си.
— Да – е единствената дума, която бързо долита по телефона.
Усмихвам се.
— Да не би с теб да е един определено сладък, рошав мъж с трапчинки на лицето? – Моля се за „да”, после чувам шаване и определено кикот, от което усмивката ми става голяма. Исках да чуя приятелски глас, но и това ми е достатъчно.
— Тук е – отговаря тя с лек писък, без да си дава труда да избягва или отхвърля въпроса ми. – Сам!
— Добре, ще затварям. – Искам да споделя с нея някои неща, но съм повече от щастлива да изчакам.
— Не, Ава!
— Какво?
— Чакай! – настоява тя. Чувам още шаване, определено няколко шляпвания, а после затваряща се врата. – Исках само да знам как мина с Дан – прошепва тя по очевидни причини.