— О, извинявай! Бях на километри оттук. Да, моля те, направи го! – скача. – Ава, толкова съжалявам, не ти предложих чаша чай. Или може би вино? Може да изпием едно дръзко обедно вино.
— Не, честно. Не пия.
— Защо?
Грубият й въпрос увеличава смущението ми.
— Не през седмицата. Не пия през седмицата.
— Разбирам. Да, всички можем да се поразсеем малко. – Усмихва се някак пресилено. – Как е съпругът ти?
Не мога да спра рязкото вдишване. Не когато са свързани с алкохол, с поразсейване и с моя съпруг в две последователни изречения.
— Добре е. – Започвам да събирам нещата си, нетърпелива да си тръгна. Може невинно да е докоснала този нерв, но все още ме зяпа с копнеж и това става непоносимо. – Ще взема цените и ще ти се обадя.
Изправям се малко прекалено рязко и закачвам токчето за крака на стола, от което леко се олюлявам. Рут за миг е до мен и държи ръката ми, за да ме стабилизира.
— Ава, добре ли си?
— Да, добре съм. – Съвземам се и се опитвам с всички сили да не изглеждам смутена, но сега тя ме държи и не ме пуска. Всъщност прокарва длан нагоре по ръката ми. Напрягам се от глава до пети, когато ръката й стига до бузата ми и ме погалва нежно.
— Толкова си красива – прошепва.
Би трябвало да отстъпя, но съм прекалено изненадана и това, че не се отдръпвам, й позволява да гали бузата ми колкото си иска.
— Трябва да тръгвам – казвам тихо, най-накрая позволила на разума си да заработи. Отстъпвам назад и тя отпуска вяло ръка. По лицето й проблясва срам. Рут се засмива и поглежда настрани.
— Да, може би трябва.
Възползвам се от нейния знак, тръгвам бързо по коридора към входната врата и я отварям. Дори не я затварям след себе си. Джон ме забелязва, че бързам към колата му, и изскача.
— Ава, момиче? – пита. Оглежда ме бързо цялата и проверява дали съм физически добре. Вече доволен, че съм добре, поглежда зад мен и бавно вдига ръка, за да свали очилата си. Действието му не би изглеждало толкова странно, ако беше оставил
очилата си на място, но той не ги оставя и сега гледа нагоре към къщата на Рут.
Забавям се и се обръщам да видя какво е привлякло вниманието му. Вратата на Рут тъкмо се затваря.
— Какво има, Джон? – питам. Чувствам се по-добре, след като съм далеч от моята дружелюбна клиентка, която вече изглежда зловеща.
— Нищо, момиче. Влизай в колата! – Поставя отново очилата си и ми кимва, вместо да повтаря, затова се покатервам вътре и го чакам. Той се плъзва на седалката и се обръща към мен. – Какво те докара до това състояние?
Клюмвам и слагам колана. Чувствам се малко глупаво.
— Мисля, че имам жена обожателка.
Очаквам смях или поне шокирано ахване, но не чувам нищо, само кимване и лице, което се обръща встрани от мен.
— Още нещо, което да побърка копелето – буботи сухо Джон. – Как се казва?
— Рут Куин. Странна е.
Джон кимва замислено.
— Обратно в офиса ли?
— Да, моля те, Джон! – Пускам чантата между краката си, с което пликът, който прибрах грижливо в нея по-рано, се показва, напомняйки ми за присъствието си. Протягам ръка – любопитството ме надвива.
— Какво е това? – пита Джон и кимва към кафявия плик с формат А4, който държа.
— Не съм сигурна – неспокойна съм, докато го пипам. – Достави го куриер – напълно откровена съм, защото се оказва, че е ново предупреждение. И без това ще кажа на Джеси, така че няма значение, че и Джон знае. Отлепвам плика, вадя парче картон и дъхът ми спира, щом зървам изрязаните букви.
— Какво има? – пита Джон. Гласът му е пълен с тревога.
Не мога да говоря. В това писмо има определена злонамереност и докато се взирам в съобщението, подредено от различни изрезки от вестници и списания, небрежното изхвърляне на предишното предупреждение ми изглежда доста неразумно.
— Още едно предупреждение – успявам да изрека през забързаното си дишане. Гади ми се.
— Още едно ли?
— Да. Получих едно с мъртви цветя. Просто го изхвърлих в кошчето и реших, че е от някое зарязано бивше сексуално завоевание на Джеси. – Отварям прозореца, за да влезе малко свеж въздух.
— Какво пише? – Джон продължава да хвърля погледи през очилата си към парчето картон, което съм пуснала в скута си. Прочитам му съобщението.
КАЗАХ ТИ ДА ГО НАПУСНЕШ!
Във въздуха се изстрелва ядосана ругатня.
— Какво пишеше на другото? Като това ли беше?
Опитвам се да се съсредоточа и събера пръснатите си мисли, за да си спомня точните думи на другото съобщение.