— Нещо в смисъл, че аз не познавам Джеси. Този, който го беше изпратил, пишеше, че го познава – поклащам глава от безсилие. – Не мога да си спомня. Другото беше написано на ръка. – Ядосана съм на себе си за това, че съм го изхвърлила. Трябваше да съм разумна и да кажа на Джеси. Накарал е Стив да разследва инцидента с колата и упойването ми, а аз много глупаво скрих нещо, което можеше да помогне за справянето с проблема. Можеше в началото да прати Джеси в дълбините на мрака, но ползата от това той да знае многократно превъзхожда срива, който беше гарантиран – срив, който много скоро ще получи, защото сега ще разбере, а аз ще се изправя срещу сериозно вбесен мъж. Бях толкова глупава.
— Защо не каза на Джеси? – Джон изглежда загрижен, което само засилва тревожните ми мисли.
— Ти как мислиш, Джон? – Не може да е толкова глупав, за да зададе този въпрос, и дълбокото вдишване и краткото разбиращо изражение по обезпокоеното му лице ми казват, че не е.
— Добре, момиче. – Не казва, че съм постъпила тъпо, но знам, че го мисли.
— Мислех, че е Корал – казвам тихо.
— Въпреки отпора, който си й дала тази сутрин ли? – опитва се да скрие усмивката си, знам.
— Не, преди мислех, че е Корал. Вече не.
— Искаш ли да му кажеш, или аз да го направя? – пита Джон сериозно. Знам какво има предвид. Не е нужно друго обяснение и когато ме поглежда и кимва към умоляващото ми лице, знам, че разбира. – Аз ще му кажа, момиче.
— Ще се опиташ ли и да го успокоиш?
— Ако говорехме за нещо друго, бих казал да. Но това си ти. Не обещавам нищо.
Въздъхвам, но оценявам честността му.
— Благодаря ти. Ще се върнеш ли в имението?
— Не, момиче. Ще му се обадя. Ти си върши работата, аз ще те чакам.
— Добре – съгласявам се. Чувствам се разтревожена, глупава и прекалено уязвима. Още веднъж подцених нещо, което наистина не трябваше.
* * *
Офисът все още е неприятно тих, когато Джон ме оставя пред работата. Главите и на тримата ми колеги са сведени ниско, Сали все още изглежда готова на самоубийство, а вратата на кабинета на Патрик продължава да е затворена. Никой не ми обръща внимание, докато минавам, и Сали не ми предлага кафе, така че хвърлям чантата си и се отправям към кухнята, за да си направя.
Тъкмо обръщам третата лъжичка захар в чашата, когато раменете ми се изправят и се стягат от позвъняването на моя възлюбен съпруг. Ако можех да се измъкна, щях да пренебрегна обаждането, но той ще позвъни на служебния телефон и ако не му вдигна и тогава, ще нахлуе в офиса. Зарязвам кафето, поемам дълбоко въздух за кураж и отивам да търся телефона си. Това не е разговор, който мога да приема пред всички в офиса, затова бързам към конферентната зала и затварям вратата зад себе си, после вдигам на беснеещия разярен мъж.
— Моля те, не ми викай! – изтърсвам и веднага отдалечавам телефона от ухото си.
Бях права.
— Какво си мислила, по дяволите? – крещи той. – Ти, глупава, глупава жена!
Затварям очи и тихо приемам тирадата му, отдалечила телефона на безопасно разстояние.
Диша неравномерно между крясъците.
— Аз си скубя косата, опитвам се да работя със Стив и да разреша този проблем, а през цялото време ти си имала написана на ръка заплаха? – чувам тръшването на врата. – И си я скъсала? Доказателство, Ава. Шибано доказателство.
— Много съжалявам – малко остава да се разплача. – Не исках да те тревожа. Мислех, че е безобидна.
— Безобидна заплаха, след като беше упоена? Все още ли мислеше, че е безобидна, след като беше избутана от пътя? – Толкова е бесен, защото не той контролира нещата. Не може да контролира ставащото и това го вбесява до лудост.
— Трябваше да ти кажа.
— Мамка му! – След ругатнята настава мълчание и мога да си представя Джеси, проснат в стола да разтрива свирепо слепоочията си с пръсти. – Кажи ми, че няма да напускаш офиса днес следобед!
— Имам среща с Патрик. Ще говоря с него за Микаел – опитвам се да му кажа това, което иска да чуе. Не мога да работя с Микаел, въпреки че вече не мисля, че е той.
— Това не е дело на Микаел, Ава – казва Джеси по-спокойно, отколкото знам, че се чувства. Аз знам, но какво е убедило Джеси? – Стив потвърди, че Микаел е летял в това време за Дания. Летял е от и до Лондон през последните няколко седмици напълно законно. Не би могъл да те упои и не би могъл да кара колата ми, защото и двата пъти е потвърдено, че е бил в Дания. И защо би казал, че ме познава, по дяволите? – тонът на Джеси става по-остър в края на изречението. Говори за първата заплаха.
— Ами мъжът от записа на охранителната камера? – питам неуверено.
— Не знам, Ава – въздъхва. – Намериха колата ми вчера. Стив я оглежда. Проследяващото устройство е било деактивирано.