Джон е зад мен, а огромната му длан е на гърба ми, сякаш е усетил физическото ми състояние. Чувствам се тъжна, но странно решителна.
— Ава!
Лекият датски акцент, който намирах за доста секси, вече кара кожата ми да настръхне. Джон се опитва да ме избута напред, но глупаво любопитство ме кара да се боря с Голямото момче и да се обърна към Микаел.
— Той е чукал други жени, докато е бил с теб, Ава. Той не те заслужава.
— Той ме заслужава! – изкрещявам думите в лицето му и той се отдръпва шокиран.
Ръката на Джон се мести на ръката ми, но аз я изблъсквам.
— Ава, момиче?
— Не! Никой няма да го съди освен мен! Той е мой! – Простила съм му и ако ми се даде възможност, вероятно може да забравя. – Ти си заслепен от обида – казвам по-спокойно.
— Става дума по-скоро за теб! – Датчанинът хвърля предпазлив поглед към моя телохранител.
Засмивам се и клатя глава.
— Не, не. Аз съм омъжена и бре…
— А аз все още те искам.
Устата ми се затваря, а Джон изръмжава предупредително.
— Момичето е заето. – Опитва се да ме обърне напред, но аз съм закована на място.
— Ти ли ме упои? – питам, но ужасеното изражение, което моментално изскача на бледото му лице, ми казва всичко, което трябва да знам.
— Ава, никога не бих те наранил. Купих тази компания за теб.
Поклащам глава невярващо.
— Ти си погълнат от желанието за отмъщение. Дори не ме познаваш. Не сме били близки, нямаме връзка или специални мигове. Какво ти има?
— Познавам красотата, щом я видя, и съм готов да се боря за нея.
— Ще се бориш напразно – казвам спокойно. – И дори да успееш в опитите си да ни разделиш, никога не би могъл да ме имаш след това.
Кожата се събира на челото му, щом се намръщва.
— Защо?
— Защото без него аз ще бъда мъртва! – Обръщам се и напускам работното си място, като знам, че никога няма да се върна. Малко съм тъжна, но вече знам какво ме очаква отсега нататък и на лицето ми разцъфва най-голямата усмивка.
* * *
Щом се настанявам удобно в рейндж ровъра на Джон и тръгваме от бордюра, забелязвам телефона в ръката си и си спомням, че Джеси все още е на линия. Не искам да го чуя, искам да го видя.
— Джеси?
Не чувам нищо, но знам, че е там. Присъствието му пътува по линията и целува кожата ми.
— Не те заслужавам – казва тихо. – Той е прав, но аз съм прекалено себичен, за да се откажа от теб в полза на някой, който те заслужава. Никога няма да ни разделят и ти никога няма да останеш сама. Ще живееш вечно, бебче.
Сълзи пълнят очите ми и мисля колко съм щастлива, че е толкова себичен.
— Дадено – прошепвам.
— Ще те видя във ваната.
— Дадено – повтарям, защото знам, че няма да успея да кажа повече от една дума в момента. Той затваря и аз се отнасям в мисли, докато гледам как Лондон прелита покрай прозореца. Изпитвам удивително чувство на облекчение. За първи път в колата на Джон цари пълно мълчание. Няма тананикане и няма тупане по волана.
Пътуваме в удобна тишина към „Луссо”.
* * *
— Да те приберем вътре, момиче! – Джон паркира и изскача, като ме оставя да разкопчея колана и да отида при него пред колата.
— Няма нужда да ме придружаваш вътре – казвам, но лицето му подсказва, че трябва. – Джеси ти е казал да провериш апартамента, нали?
— Само малка проверка, това е всичко, момиче. – Хваща лакътя ми и ме повежда към фоайето на „Луссо”. Мога да се оплаквам, но не си давам труда. Прекалява с предпазливостта, но ако това ще направи него и невротичния ми съпруг щастливи, ще се подчиня.
Изненадана съм да видя Кейси тук, но той не е с униформа.
— Здравей, Кейси! – обаждам се, докато ме водят вътре, но нямам време да разговарям или може би да го предупредя, че ще се изправи пред яростта на Джеси съвсем скоро. Но забелязвам колко елегантен изглежда в костюма си и определено виждам тревожното изражение на лицето му при вида на Голямото момче, което ме придружава. Джон има такъв ефект върху повечето хора. Какъвто имаше и върху мен.
Джон набира кода и отстъпва, за да ме пропусне в асансьора, после влиза след мен. Набира кода отново.
— Знаеш кода? – питам. Надявам се да не знае значението на кода.
Усмихва ми се и не мога да разбера дали изражението му е многозначително или не.
— Копелето е разумно този път, но се надявах да е малко по-изобретателно.
Започвам да кашлям и мисля точно колко изобретателен може да е Джеси, щом стигне до нула. Всъщност неговата изобретателност е чудесна. Предизвикваща екстаз. Трябва да напълня ваната, но когато вратата на асансьора се отваря, неумолимо си спомням, че е рано и Кати най-вероятно все още се мотае из апартамента.