Отключвам, веднага се отправям към кухнята и хвърлям чантата на плота, но когато не намирам Кати там, тръгвам нагоре, за да я освободя за до края на деня.
— Ава, момиче. – Гръмовните стъпки на Джон идват след мен. – Нека проверя!
— Джон, наистина ли? – Спирам и го пускам да мине. – Ще ми бъдеш бавачка, докато Джеси се прибере ли? – надявам се не. Искам да си взема вана преди ваната с Джеси.
— Не. Успокой се – буботи. – Престани с оплакванията!
Присвивам се леко от резкия му тон, но не споря с великана. Оставям го да отвори и затвори всички врати, докато се подпирам на стъкления парапет със скръстени на гърдите ръце и чакам търпеливо. Няма как да се оплаквам за това, като се има предвид изненадващата ни посетителка от тази сутрин.
— Чисто е.
— Какво облекчение! – усмихвам се и се отдръпвам от стъклото.
Джон рязко спира, а веждите му се носят някъде между върха на очилата му и върха на главата му.
— Не ми остроумничи, момиче! – Наистина е сърдит точно когато мислех, че двамата с него сме постигнали разбирателство. – Ще се обадя на охранителите да оправят кода.
Гледам как тръгва надолу по стълбите.
— Кати няма ли я? – питам.
— Няма я – потвърждава и се отправя към телефона на апартамента, но мобилният му започва да звъни, преди да стигне до стационарния. – Да? – сумти и се отклонява към кухнята. – Тук сме вече. Кати си е тръгнала, но ще остана, докато дойдеш – гласът му затихва, докато разстоянието между нас расте, и знам, че говори с Джеси. – Синя врата, има нужда от боядисване – казва Джон с предполагаем шепот. Но все още го чувам идеално. Това е неудобството да имаш толкова нисък и буботещ глас. Джон може да звучи заплашително, но изобщо не може да шепти. – Лансдаун Кресънт. Не съм сигурен. Едва я зърнах, но ако не е тя, значи има двойница.
Несъзнателно вървя след гласа на Джон. Чух добре, затова не е нужно да съм наблизо, за да се уверя, че слухът ми не ме подвежда. Но опитът му да скрие това от мен, съчетан със споменаването на адреса на Рут Куин, и фактът, че Джон очевидно я познава, ме кара да искам да видя лицето му, за да преценя изражението му. Няма да е добро, не и когато говори с Джеси, което значи, че Джеси също познава Рут Куин. Кръвта ми се смразява все повече с всяка стъпка, с която се приближавам към Джон.
— Никой ли няма там? – Джон крачи в далечния край на кухнята. – Рут Куин. Вече ти казах. Знаеш, че зрението ми не е толкова добро, колкото някога, но бих заложил живота си. Трябва да се обадиш на полицията, не да я търсиш, откачено копеле.
Кръвта ми се вледенява, а тялото ми замръзва на място, докато гледам как Джон бавно се обръща и ме забелязва. Може да е черен, но определено току-що пребледня.
— Коя е тя? – питам го.
Огромните му гърди се издуват и той вдига ръка, за да свали очилата си. Иска ми се да ги беше оставил, защото само потвърждава страховете ми. Очите му са разтревожени, а Голямото момче не се тревожи.
— Джеси, трябва да докараш задника си тук. Остави с това да се оправя полицията! – Джон отстранява телефона от ухото си и чувам гневния вик на Джеси. Не мога да разбера какво говори, но безсилният крясък сякаш казва хиляди думи. Споменаването на полицейска намеса също не може да е нещо добро.
— Коя е тя? – изсъсквам, а дишането ми започва да се ускорява. Разтревожена съм и започвам да се паникьосвам, а не знам защо.
Джон въздъхва победено, но все пак не отговаря, вместо това ми обръща гръб.
— Късно е. Тя е до мен. По-добре се прибирай!
Чувам ядосан вик и мисля, че долавям звука от нещо, удрящо нещо друго, като юмрук във врата – износена синя входна врата. Усещам как търпението ми се изпарява. Неведението ми за нещо, което чувствам, че трябва да знам, загрява замръзналите ми вени.
Джон ми подава телефона и аз бързо го измъквам от ръката му.
— Коя е тя? – Оставам спокойна и категорична, че ако не получа отговор, много бързо ще започна да беснея. И знам, че яростта ми ще ми вдигне кръвното.
Той диша тежко в телефона, а целенасочените му крачки се чуват като фон.
— Не съм сигурен.
— Какво искаш да кажеш? – крещя. Той не ми отговори, не и задоволително. Знае коя е Рут Куин.
— Прибирам се. Ще говорим у дома.
— Не. Кажи ми сега!
— Ава, не исках да казвам нищо, докато не съм сигурен, че е тя – казва. Изпилването на гуми ме кара да трепна. Може и така да е, но неспособността на Джон да шепти провали този план. – Ще обясня, когато мога да те сложа да седнеш.
— Това няма да ми хареса, нали? – Не знам защо питам. Той иска да ме сложи да седна, което не е добър знак. Всъщност няма добри знаци. Дори Голямото момче изглежда твърде загрижен от това, което излиза наяве.