— Бебче, моля те, трябва да те видя.
— Не, отговори на въпроса ми – напомням му тихо и сядам на един стол. – Какво още имаш да ми казваш, Джеси?
— Скоро ще си бъда у дома.
— Това ще ме накара ли да побягна?
— Скоро ще си бъда у дома – повтаря и затваря, а аз оставам с телефона на Джон, долепен до бузата ми, и стомах, който се бунтува от безпокойство. Почти ми се иска да побягна още сега. Несигурността, смесена с невероятен страх, ме кара да побягна, но не и да избягам от Джеси. Мисълта да живея без него прерязва болезнено цялото ми същество. Но дълбоко в себе си усещам огромна яма, което ми подсказва, че трябва да се защитя от всичко, което може да повлияе на живота ми. На нашия живот.
Телефонът на апартамента изпищява и ме кара да подскоча, а Джон тръгва тежко през кухнята, вече с очилата на мястото им. Няма да се хабя в опити да измъкна информация от него, въпреки че той има информацията, която ми трябва.
Връща се кухнята и изглежда прекалено загрижен за толкова заплашителен мъж. Вече наистина съм разтревожена.
— Трябва да сляза долу. Ще заключиш вратата след мен и няма да отваряш, освен ако не ти се обадя да ти кажа, че съм аз. Къде е телефонът ти?
— Какво става? – изправям се и започвам да треперя.
— Къде е телефонът ти? – настоява той и взима своя от треперещата ми ръка.
— В чантата. Джон, кажи ми!
Взима чантата ми, изсипва съдържанието й и бързо открива телефона ми. Поставя го на плота, вдига ме и ме настанява нежно на стола.
— Ава, сега не е времето да спориш с мен. Долу има някакъв подозрителен човек и ще отида да проверя. Вероятно не е нищо сериозно.
Не му вярвам. Нищо не подсказва, че трябва – нито тонът му, нито езикът на тялото му. Инстинктите ми крещят, че трябва да съм ужасена и аз започвам да се чувствам точно така.
— Добре – съгласявам се неохотно.
След като кимва и стиска рамото ми нежно, Джон отдалечава голямото си тяло от кухнята и скоро чувам входната врата да се затваря, което ме оставя разтреперана и с препускащ ум. Изобщо не успявам да се успокоя. Просто искам Джеси. Не ме интересува какво има да ми казва, изобщо не ми пука. Стисвам телефона в ръка и се затичвам нагоре по стълбите. Бързо откривам ключа за кабинета на Джеси в чекмеджето за бельото ми, после се втурвам надолу и бързо отключвам вратата. Знам, че ще се почувствам по-добре, когато седна в неговия голям офис стол. Ще бъде все едно самият Джеси е увит около мен.
Нахлувам през вратата обезумяла и останала без дъх, за да се изправя срещу жена, която стои насред стаята и се взира в моята стена.
Рут Куин.
Краката ми се подкосяват, залитам напред и сърцето ми спира. Но драматичното ми появяване и шокираното ми ахване, изглежда, не я вълнуват. Тя задържа унесения си поглед, без да ми обърне внимание. Запленена е и ако не бяха думите и реакциите на Джеси и Джон към тази жена, щях да помисля, че не само си пада по мен, а е и вманиачена до лудост.
Твърде много време е минало, преди да осъзная, че трябва да бягам, защото, когато бавно започвам да отстъпвам назад, Рут поглежда към мен. Изглежда куха, няма я обичайната жена с ярки очи и свежа кожа, с която съм свикнала. Минали са едва няколко часа, откакто я видях, но сякаш са години.
— Не си прави труда! – гласът й е студен, носи полъх на омраза и веднага прогонва всяка мисъл, че тази жена си пада по мен. Сега знам с абсолютна сигурност, че ме мрази. – Асансьорът няма да работи, а Кейси ще те спре на стълбите.
Може да съм шокирана, но думите се запечатват в ума ми ясно. Както и споменът за костюма на Кейси… и на записа от охранителната камера от нощта, в която бях упоена. Дори успявам да си задам разумния въпрос как, по дяволите, Рут е успяла да влезе в апартамента и в кабинета на Джеси.
Тогава тя размахва връзка ключове пред себе си.
— Той го направи толкова лесно. – Хвърля ги на бюрото на Джеси и очите ми проследяват пътя им, докато издрънчават и накрая спират. Не разпознавам връзката, но не съм достатъчно глупава, за да се чудя за къде са.
— Глупостта на съпруга ти и отчаяната нужда на любовника ми да ме зарадва едва не направиха това преживяване скучно – поглежда обратно към стената. Стената на Ава. – Мисля, че е малко обсебен от теб.
Оставам на място и умът ми препуска през възможностите за бягство. Няма такива. Никой не може да стигне до мен, щом новият портиер е на пост и аз съм безпомощна.
Върхът на пръста й докосва място на стената, на което Джеси е написал нещо.
— „Сърцето ми започна да бие отново”? – смее се със студен, зловещ смях и увеличава моето вече огромно безпокойство. – Джеси Уорд, противният, използващ жените задник, е влюбен, женен и очаква близнаци? Колко перфектно!