Явно не е перфектно, но всички предишни определения са верни. Изправена съм пред поредната отхвърлена бивша любовница, но тази е на съвсем друго ниво. Тя го мрази и следователно мрази и мен. С плашеща яснота, още повече че вече се е обърнала и гледа втренчено корема ми, осъзнавам, че мрази също така и нашите бебета. Страхът ми току-що се е изстрелял на най-високото ниво и знам със сигурност, че ние с близнаците сме в смъртна опасност.
Осъзнавам, че приближава, но не осъзнавам, че аз също се движа. Не съм достатъчно бърза обаче, защото след секунди тя вече е пред мен и гали корема ми замислено.
После отдръпва ръка и ме удря. Крещя, тялото ми се свива в защита, а ръцете ми обгръщат корема и инстинктивно се опитват да предпазят бебетата.
Тя също крещи, хваща ме за косата и ме издърпва от кабинета на Джеси към откритото пространство на апартамента.
— Трябваше да го напуснеш – крещи, бута ме на пода и ме рита с точност.
Прерязва ме болка и очите ми плуват в сълзи, които се леят свободно. Ако можех
да пренебрегна невероятната болка и шока, мисля, че щях да събера сили и да я поразя с гнева си. Тя се опитва да убие нашите деца.
— Какво в това развратно копеле те накара да останеш, жалка кучко? – Дръпва ме за крака и ме удря по лицето, но острото парене и изгарящата болка няма да ме накарат да махна ръце от корема, нищо няма да ги махне оттам, дори желанието ми да се нахвърля върху нея. Телефонът е все още в ръката ми, но не мога да рискувам да й дам достъп до корема си.
Мисля трескаво, но единственото, което мога да направя, е да приема умопомрачението й и да се моля и тримата да се измъкнем здрави. Ако е имало момент, в който да ми се е струвало, че съм в ада, сега разбирам, че съм грешала. Това е по-ниско и от най-долното ниво на ада.
Удря с юмрук предмишницата ми с гневен див писък, а аз се свивам с уплашен и болезнен вик. Няма да се измъкна. Не съм близо до смъртта, но погледът, който долавям в очите й през замъгленото ми зрение, ми казва, че тя няма да спре, докато не ме види мъртва. Тя е побъркана. Напълно откачена. Какво е направил Джеси на тази жена, по дяволите?
Предната врата се отваря с трясък и Рут внезапно изчезва. Мъча се да се обърна, все още стиснала корема си и все още плачеща в агония. Виждам как гърбът й изчезва в кухнята, а после разплаканите ми очи се спират на Джеси. Задъхан е. Тичал е нагоре по стълбите, а юмрукът му видимо е подут. Оглежда тялото ми като обезумял, от челото му тече пот, а лицето му е смесица от ужас и свирепа ярост. Нужни са му няколко мига, за да се съвземе, и виждам, че се разкъсва между желанието да се погрижи за мен и потребността да се справи с откачената жена, която е нахлула в дома ни. Не мога да говоря, но крещя наум да направи второто. Задавен хлип изскача от устата ми и го подтиква да се разтрепери още повече, а после да хукне към кухнята. Инстинктивно се раздвижвам и – мъдро или не – тръгвам след него. Сега целият ми страх е за него.
Спирам рязко, щом виждам Джеси, застанал в дъното на помещението, после бързо откривам Рут от другата страна на бар плота, върху който закусваме. Оформяме идеален триъгълник, всички дишаме тежко и всички хвърляме погледи един към друг, но Рут е единствената, която размахва нож. Телефонът пада от ръката ми и издрънчава шумно, но това не привлича вниманието й. Огромното острие блести и тя го обръща небрежно в ръка. Насочено е към мен, но злобният, остър като бръснач метал не само успява да изпрати страха ми в орбита, а и кара очите ми да се спуснат към корема на Джеси с ужас.
— Боже мой! – прошепвам тихо и знам, че никой не ме е чул. Джеси каза, че се е случило при катастрофа с кола. Това каза. Търся да намеря точните думи, но не ги намирам, защото ги няма. Откривам единственото възможно заключение, което съм направила сама. Оказва се, че съм сбъркала в предположенията си, но също така се съмнявам, че той щеше да разкрие истинската причина. Причината сега стои тук и си играе заплашително с нож, който съм сигурна, че е готова да използва. Не мисля, че нещо друго, което бих могла да срещна, ще ме ужаси повече. Сега и четиримата сме в опасност.
— Колко е хубаво да те видя, Джеси! – изплюва тя и заема по-стабилна стойка, като разкрачва още малко крака. Приготвя се да се нахвърли.
— Не, не е – отговаря Джеси спокойно въпреки тежкото си дишане. – Защо си тук?
Рут се усмихва студено.
— Толкова бях щастлива да те оставя да се въргаляш в нещастие, да пропиваш живота си и да се опитваш да запълниш празнотата, която сам създаде с безмозъчното си чукане, но после ти се влюби. Не мога да ти позволя нито грам щастие, след като ти унищожи моето.