— Не съм убил дъщеря ни! – Удря я отново. Звукът от удара в развеселеното й лице ме кара да потръпна.
— Уби я. В момента, в който тя се качи в онази кола, ти я прати на смърт.
— Вината не беше моя! – Възсяда я и се опитва да усмири размаханите й ръце.
— Кармайкъл не трябваше да взима дъщеря ни. Ти трябваше да я гледаш! Прекарах пет години в тапицирана стая. Двайсет години ми се искаше никога да не ти бях позволявала да я видиш. Ти ме напусна, а после уби единственото, което ми беше останало от теб. Никога няма да ти позволя да я замениш. Никой друг няма да получи част от теб!
Джеси изревава и с едно последно силно замахване я праща в безсъзнание. Опитвам се да се изправя до седнало положение и гледам как тялото му се разтърсва от изтощение и гняв. Чувам и напълно разбирам всяка дума, която си изкрещяват, и съм шокирана, но най-вече съм тъжна. Всяко късче лудост, което съм изтърпяла, откакто срещнах този мъж, току-що беше оправдано. Цялата му прекалена загриженост, неразумната тревога и невротичното поведение бяха обяснени. Той не мисли, че заслужава щастие, и наистина ме е защитавал. Но ме е защитавал от себе си и от мрака на миналото му. Той не е бил в колата с Кармайкъл. Била е дъщеря му. Всички хора, които е обичал истински през живота си, са умрели трагично и той смята, че е отговорен за всяка смърт. Сърцето ми кърви за този мъж.
— Нищо няма да ни раздели – хлипам и се опитвам да се изправя, но не мога да се справя с коленете си. Мислил е, че това ще ме накара да избягам, но няма. Облекчена съм. Всъщност всяко дребно нещо вече има смисъл за мен.
Джеси се повдига от пода и обръща замъглените си измъчени зелени очи към мен.
— Толкова ужасно съжалявам. – Брадичката му трепери, когато тръгва към мен.
— Няма значение – уверявам го. – Нищо няма значение. – Вдигам ръце към него, отчаяно искам да разбере, че приемам и него, и миналото му, независимо колко шокиращо и тъмно може да е. Между нас преминава полъх на спокойствие, като тихо взаимно разбирателство, докато го чакам да дойде до мен.
Нетърпението ми расте. Нужно му е много време и, изглежда, забавя все повече с всяка измината стъпка, докато не се срива на колене със сподавено пъшкане и стиска корема си. Смутените ми очи търсят в лицето му някаква следа какво не е наред, но тогава той дръпва назад сакото си и разкрива напоена с кръв риза и ножа, стърчащ от тялото му.
— НЕЕЕЕЕ! – крещя. Бързо ставам и отивам при него. Ръката ми стои над дръжката на ножа, без да знам какво да правя. – Боже! Джеси! – Той пада назад. Дави се, а дланта му попипва раната около ножа. – Боже, не, не, не, не, не, моля те, не!
Падам на колене. Цялата изгаряща болка от корема и от лицето ми започва да пари гърдите ми. Мъча се да дишам. Дръпвам главата му в скута си и диво галя лицето му. Зелените му очи натежават.
— Не затваряй очи, Джеси! – крещя обезумяла. – Бебче, дръж очите си отворени! Погледни ме!
Той ги отваря с явно усилие. Диша тежко, опитва се да каже нещо, но го карам да млъкне, като слагам устни на челото му. Плача истерично.
— Ава…
— Шшшт! – Получавам секундно просветление и започвам да ровя във вътрешния джоб на сакото. Намирам телефона му. След три неуспешни опита успявам да натисна трите еднакви цифри*, после пищя по телефона, крещя обяснения и умолявам жената отсреща да побърза. Тя се опитва да ме успокои, опитва се да ми даде указания, но не я чувам. Затварям, прекалено загрижена за Джеси. Той изглежда сив, тялото му е напълно отпуснато, а сухите му устни са разтворени и той диша повърхностно и със свистене. Затрудненото му дишане не прогонва зловещата тишина, която ни заобикаля.
[* Номерът за спешни случаи във Великобритания е 999, но се приемат обаждания и на номера за спешни случаи на Европейския съюз – 112. – Б.пр.]
— Джеси, отвори очи! – крещя. – Не смей да ме оставяш! Ще побеснея до лудост, ако ме оставиш!
— Не мога… – Тялото му се сгърчва и очите му се затварят.
— Джеси!
Отваря ги отново и ръката му се опитва напразно да се вдигне, но не успява и тя тупва на пода. Не мога да понеса да слушам как се мъчи да диша, затова хващам телефона и набирам моя. „Ангел” започва да звучи на няколко стъпки от нас. Люлея Джеси, неспособна да овладея хлиповете си. Всеки път, щом телефонът ми спре, набирам пак, повтарям това отново и отново, а звукът от любимото му парче заглушава накъсаното му хриптене. Той се взира празно в мен. В очите му няма нищо. Търся нещо, каквото и да е, но няма нищо.