— Неразделни – мърмори, но клепачите му започват да натежават и той губи битката да ги държи отворени.
— Джеси, моля те! Отвори очи! – отчаяно се опитвам да ги отворя. – ОТВОРИ ГИ! – изкрещявам думата към него, но се моля напразно.
Губя го.
И знам, защото собственото ми сърце също забавя своя ритъм.
ТРИДЕСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА
Нямам възможност да се вгледам в тези очи от две седмици. Това са най-дългите две седмици в живота ми. Всяка представа за безутешност и страдание, която съм имала преди този момент в живота си, е напълно неточна в сравнение с чувствата, които ме парализират сега. Аз съм изгубена. Безпомощна. Лишена от най-важната част от мен. Единственото ми утешение идва от това, че виждам спокойното му лице и чувствам топлата му кожа.
Преди четири дни лекарят отстрани апарата за дишане и вече личи, че Джеси е по-добре, въпреки че е брадясал и кожата му е пепелява. Диша малко трудно и повърхностно, но се справя сам. Обаче все още не се събужда. Острието го е прорязало странично, пробило е стомаха му и е довело до колапс на белия дроб по време на операцията, а това усложнява нещата. Джеси вече има два белега върху идеалния си торс – новият е много по-гладък в сравнение с назъбения прорез, който тя му е оставила при последната им среща. Гледах как сменят превръзката ежедневно и как прочистват раната. Вече свикнах с несъвършенството му – омразно напомняне за най-лошия ден от живота ми, но и още една част от него, която да обичам.
Не се отделям от него, освен за да отскоча до тоалетната, и то след като съм стискала толкова дълго, че пикочният ми мехур е готов да се пръсне. Взимам си душ за секунди, когато майка ми буквално насила ме набута в банята и всеки път я карам да се закълне, че ще ме извика, ако той помръдне. Но той не мърда. Лекуващият му лекар и хирургът всеки ден ми повтарят, че трябва да се изчака. Той е силен и здрав и има големи шансове, но аз не виждам друго подобрение освен това, че вече диша сам.
Не минава и час, без да го моля да се събуди, нито минута, без да го целуна някъде с надеждата, че усещането за устните ми по кожата му ще разпали нещо, но уви. Всеки ден сърцето ми натежава все повече, очите ми стават по-червени, а коремът ми нараства и всеки път, когато погледна към него, си мисля, че бебетата ми може и да не видят баща си и че това е несправедливо и твърде жестоко.
— Събуди се! – заповядвам тихо, а сълзите ми отново започват да текат. – Упорит човек! – Чувам, че вратата се отваря, извръщам се и виждам майка ми през замъгления си поглед. – Защо той не се събужда, мамо?
Тя се приближава до мен за миг и се опитва да ме премести, за да може да ме прегърне.
— Той се лекува, скъпа. Трябва да се излекува.
— Мина твърде много време. Искам да се събуди. Липсва ми. – Раменете ми започват да треперят и отпускам глава върху леглото му безнадеждно.
— О, Ава! – Мама е отчаяна и вероятно смята, че е ненужна и безполезна, но не мога да й помогна да се чувства по-добре, докато самата аз съм безутешна. – Ава, скъпа, трябва да ядеш – казва тихо тя и ме придърпва да стана от леглото. – Хайде, моля те!
— Не съм гладна – настоявам упорито.
— Правя списък с всичките случаи, в които не си ме слушала, и ще разкажа на Джеси за всеки един от тях, когато се събуди – заплашва тя с треперещ глас и ми подава кутия с лека салата.
Знам, че няма да постигна нищо, ако откажа, но глупавата мисъл, че ще му доставя удоволствие, ако ям, е единствената причина да отворя кутията с една ръка и да започна да боцкам чери доматчетата.
— Беатрис и Хенри току-що пристигнаха, скъпа – казва мама предпазливо, но аз вече не изпитвам презрение към родителите на Джеси. Не съм в състояние да изпитвам нищо друго освен скръб. – Може ли да влязат?
Егоистично искам да откажа. Искам го само за себе си, но нямаше как да предотвратя разпространението на новината, че е прободен, а новините пътуват бързо в Европа. Семейството му пристигна два дни след като го приеха в болница. Майка му и сестра му изглеждаха емоционално съсипани, а баща му просто гледаше мълчаливо. Не открих съжаление в безизразното му лице, което ужасяващо прилича на това на Джеси. Чух всички обяснения, но така и не ги разбрах.
Докато седях, погълната от тишината на болничната стая, стигнах до собствено заключение и то е просто: Вината, която Джеси изпитва за многото трагични събития, случили се в живота му, е отблъснала родителите му. Те може и да са допринесли с настоятелността си, но сега, когато познавам моя предизвикателен мъж и знам какво се е случило, съм сигурна, че неговата упоритост е основната причина за този разрив. Той се е отдалечил от всички, които са му напомняли за загубата, и е смятал, че така вината ще намалее – вина, която изобщо не е трябвало да изпитва. Той не си е позволил да се обгради с хора, които го обичат и биха могли да му помогнат. Чакал е аз да го направя. А сега може би е твърде късно, защото лежи в това легло безжизнен и не реагира, и дори мисълта, че може би ще трябва да живея без него, ме убива. Бих предпочела дори да не го познавам, стига да е жив и да се чувства добре. Глупава мисъл, осъзнавам това, но обърканият ми ум не е много логичен, откакто съм тук. Главата ме боли непрестанно, буцата в гърлото ми не се маха, а лицето ми щипе от изсъхналите сълзи. Аз съм напълно разбита и ще бъда така още дълго, ако той никога повече не отвори очи.