— Ава? – гласът на майка ми и ръката й, която разтрива рамото ми, ме връщат в стаята, която ми е прекалено позната.
— Само за няколко минути – съгласявам се, отказвам да ям повече и избутвам салатата настрани. Майка ми не спори с мен, дори не се опитва да ме уговори да останат по-дълго с него. Позволявам им по пет минути от време на време, но не ги оставям насаме.
— Добре, скъпа. – Тя излиза от стаята и няколко минути по-късно майката, бащата и сестрата на Джеси влизат тихо. Не им обръщам внимание. Гледам само съпруга си и устата ми е плътно затворена, когато те обкръжават леглото. Майка му започва да хлипа и виждам с периферното си зрение как Амалия я успокоява. Баща му бърше лицето си. Три чифта очи, и трите зелени и изпълнени с мъка, са отправени към безжизненото тяло на Джеси.
— Как е той? – пита Хенри, докато обикаля леглото.
— Няма промяна – отговарям и се протягам да отметна кичур руса коса от челото му, за да не го гъделичка в съня му.
— Ами ти, Ава? Трябва да се грижиш за себе си – той говори тихо, но убедително.
— Добре съм.
— Ще ни позволиш ли да те заведем да хапнеш? – пита той. – Недалеч, в ресторанта до болницата.
— Няма да го оставя – заявявам за милионен път. Всички се опитваха и се проваляха. – Той може да се събуди и аз да не съм тук.
— Разбирам – успокоява ме той. – Тогава може ние да ти донесем нещо?
Сигурно е забелязал салатата, но въпреки това опитва. Загрижеността му е искрена, но нежелана.
— Не, благодаря.
— Ава, моля те – настоява Амалия, но аз пренебрегвам молбата й, поклащам глава и се запъвам инатливо. Джеси би ме насилил да ям. Ще ми се да го направи.
Чувам колективната им въздишка. Вратата се отваря и нощната сестра влиза в стаята с познатата количка, натоварена с апарат за измерване на кръвното, термометър и безброй други машини, с които ще провери състоянието му.
— Добър вечер – усмихва се тя топло. – Как е нашият прекрасен образец на мъж днес? – тя повтаря точно същите думи всеки път щом започне смяната й.
— Все още спи – отговарям и се премествам съвсем малко, за да й осигуря достъп до ръката на Джеси.
— Да видим какво става! – Тя взима ръката му, поставя лентата на апарата за кръвно налягане върху бицепса му и натиска бутона за старт, след което мери температурата му и проверява разпечатката от електрокардиограмата му. – Никаква промяна. Имаш силен и решителен мъж, скъпа.
— Знам – съгласявам се и се моля да продължава да е такъв. Той не е по-добре, но не е и по-зле и аз трябва да се примиря. Това е всичко, което имам. Сестрата инжектира някакъв препарат в системата, сменя торбичката на катетъра му, а после събира нещата си и тихо напуска стаята.
— Ще те оставим на спокойствие – казва Хенри. – Имаш номера ми.
Кимвам му и ги оставям да се опитат да ми влеят малко спокойствие, а после ги гледам как се изреждат да целунат Джеси. Майка му остава последна и мокри лицето му със сълзи.
— Обичам те, сине – мърмори тя, сякаш не иска да я чуя, сякаш мисли, че ще я укоря за това. Не бих го направила никога. Мъката им е достатъчна причина да ги приема. Целта ми е да възстановя живота на Джеси такъв, какъвто трябва да бъде. Бих направила всичко, но не знам дали той ще бъде до мен, за да го приеме и да го оцени.
Още сълзи потичат от очите ми.
Поглеждам нагоре и виждам през тях Кейт, Сам, Дрю и Джон на вратата. Сбогувам се любезно с родителите му и поздравявам новодошлите, без да успея да сдържа уморената въздишка, която се откъсва от устните ми при вида на още хора. Знам, че те се безпокоят за мен и за Джеси, но усилието да отговарям на въпросите им изисква енергия, каквато просто нямам.
— Добре ли си, момиче? – буботи Джон и аз кимвам утвърдително с глава, защото е много по-лесно, отколкото да я поклатя в отрицание.