Но тогава очите му помръдват под клепачите и пулсът ми се ускорява още малко. Искам да се ощипя, за да се уверя, че не сънувам, и решавам, че съм го направила, защото определено чувствам леко убождане, въпреки че съм като парализирана от скръб.
— Джеси? – прошепвам, пускам ръката му и разтърсвам леко рамото му, въпреки че знам, че не трябва да го правя. Той простенва отново и краката му помръдват под леката завивка. Той се събужда. – Джеси? – Би трябвало да викна сестрата, но не го правя. Би трябвало да изключа машината, но не правя и това. Би трябвало да говоря тихо, но не успявам. – Джеси! – разтърсвам го по-силно.
— Много е шумно – оплаква се той, гласът му е сух и прегракнал, а клепачите му вече не са спокойно затворени, а стиснати.
Пресягам се през него и натискам бутона на машината, за да я изключа.
— Джеси?
— Какво? – Той е раздразнен. Повдига ръката си и стиска глава. Всеки страх и мъка се оттичат от тялото ми и аз виждам светлина. Ярка светлина. Светлината на надеждата.
— Отвори очи! – нареждам.
— Не, болезнено е.
— О, Боже! – Облекчението ми е невероятно, почти болезнено, когато преминава като светкавица през изтощеното ми тяло и ме връща обратно към живот. – Опитай! – умолявам го. Имам нужда да видя очите му.
Той простенва отново и виждам как се мъчи да изпълни неразумната ми заповед. Но аз не омеквам и не му казвам да спре. Имам нужда да видя очите му.
И ето ги и тях.
Не толкова зелени и пристрастяващи, но в тях има живот и те се присвиват в опит да се пригодят към светлината в стаята.
— Мамка му!
Никога не съм била по-щастлива да чуя тези две думи. Но това е Джеси и звучи познато. Глупаво се спускам над него, целувам брадясалото му лице и спирам едва когато той изсъсква от болка.
— Извинявай – смутолевям, избутвам се настрани и така му причинявам по-голямо неудобство.
— По дяволите, Ава! – Лицето му се изкривява, а очите се затварят отново.
— Отвори си очите!
Той го прави, а аз съм изключително развълнувана да видя, че ми се мръщи.
— Ако искаш да го направя, спри да ми причиняваш болка, жено!
Не мисля, че някога съм се чувствала по-щастлива. Той изглежда ужасно, но аз го приемам какъвто и да е. Не ми пука. Може да си пусне брада. Може да ме ругае всеки ден и всяка секунда.
— Мислех, че ще те загубя – хлипам, обзета от невероятно облекчение, и отново вдигам ръце, за да скрия ужасното си лице.
— Бебче, моля те, не плачи, когато не съм в състояние да направя нищо. – Усещам как тялото му се раздвижва и следва поредното проклятие: – Мамка му!
— Спри да мърдаш – карам му се и избърсвам лицето си, преди да се подпра леко на раменете му.
Той не спори с мен. Отпуска се назад във възглавниците с изтощена въздишка, после повдига ръка и се вглежда в абоката*, а след това объркано и в машините, които го обграждат. Виждам как започва да си спомня случилото се и извръща рязко главата си, а очите му се отварят широко от страх.
[* Абокат – специална пластмасова игла, която се вкарва в кръвоносен съд и посредством която се вливат системи. – Б.пр.]
— Тя те нарани – казва и се опитва да седне, като пъшка и се мръщи, докато го прави. – Бебетата!
— Добре сме – уверявам го и го натискам обратно към леглото. Трудно е. Внезапно осъзнал случилото се, му е дало сила. – Джеси, ние сме добре. Легни!
— Добре ли си? – Той повдига ръка и докосва лицето ми. – Моля те, кажи ми, че си добре!
— Добре съм.
— А бебетата?
— Правих два ултразвука. – Отпускам ръката си върху неговата и му давам възможност да ме почувства. Това го отпуска напълно и думите ми също помагат. Очите му се затварят и ми се иска да го накарам да ги отвори, но го оставям да си почива. – Трябва да извикам сестрата.
— Не, моля те. Нека се събудя, преди да започнат да се занимават с мен. – Отпуска ръката си от бузата до основата на врата ми и ме придърпва леко в опит да ме накара да се приближа.
— Не искам да те нараня – протестирам и се дърпам, но лицето му се опъва и силата
му нараства. – Джеси!
— Контакт. Прави каквото ти е казано! – заявява той сънливо. Дори сега, когато изпитва ужасна болка, е невъзможен.
— Много ли те боли? – питам и се навеждам внимателно към него.
— Агония.
— Трябва да извикам сестрата.
— Скоро. Така ми е добре.
— Не, не ти е – почти се усмихвам и се отпускам внимателно върху него, така че да не докосвам раната му. Не ми е удобно, но той е щастлив, така че го оставям да се наложи. Ще му дам пет минути, преди да доведа сестрата, и той не може да направи нищо, за да ме спре – буквално. Поне веднъж.