— Кармайкъл и Сара бяха заедно.
— Така ли? – Измъквам се внимателно от прегръдката му и този път ме пуска. Дъвче долната си устна и задържа дъха си. – Сара и Кармайкъл? Мислех, че той е плейбой.
— Беше. С приятелка – потрепва, докато поема въздух – и дете.
— Какво? – Вече съм напълно седнала. – Продължавай! – подканвам го. Историята не е точно това, което си представях.
Той поема още един дълъг и болезнен дъх. Трябва да му кажа да спре и да си почине, но не го правя.
— Кармайкъл ни завари със Сара и побесня. После взе момичетата и замина.
Мили Боже!
— Кои момичета? – питам. Не съм сигурна защо, след като знам кои са момичетата.
— Роузи и Ребека.
— Твоята Роузи и неговата Ребека? – прошепвам. – В катастрофата?
Той кимва леко и стисва очи.
— Аз убих не само чичо ми и дъщеря ми, но и момиченцето на Сара.
— Не – клатя глава, – това не е твоя грешка.
— Мисля, че ще разбереш, че лошите ми решения са причина за всичко, Ава. Прецаквал съм толкова много неща толкова много пъти и си платих за това, но не мога да плащам сега, когато имам теб. Какво ще стане, ако отново взема грешно решение? Ако отново се издъня? Ами ако не аз трябва да платя?
Очаква да се съглася с него и това е ясно. Прекалено ясно. Той наистина живее в ужас и това е много по-лошо, отколкото съм си представяла някога. Джеси обвинява себе си за всичко и лекомислеността му може би има някакво участие в тази трагедия, но като цяло той не е отговорен. Той не е карал колата, която е ударила Джейк. Не е карал и колата с момичетата. Не е искал да се жени, но определено е искал да бъде добър баща. Има твърде много условности в цялата работа. А Сара? Това напълно ме смая. Имала е дете от Кармайкъл, но е била влюбена в племенника му, така ли? По дяволите, всичко е прекалено объркано. Вече разбирам особената връзка между Джеси и Сара. Той смята, че й е задължен. Тя наистина няма нищо, след като е загубила и дъщеря си, и любовника си, и е намерила утешение в имението, донякъде по начина, по който и Джеси го е намерил. Две измъчени души, които са се отдали на насилие, секс и алкохол, но никога един на друг. Всъщност това е бил изборът на Джеси, не на Сара.
— Ти отдавна си платил за всичко. – Поглеждам втренчено към корема му. Платил е и физически, и умствено, и това превръща съпруга ми в невротичен властен маниак сега, когато има нещо, за което му пука.
Мен.
— Кога те нарани първия път? – питам, за да довърша този гигантски пъзел и да го оставя в миналото.
— След като Роузи умря, тя положи много усилия да ме убеди, че имаме нужда един от друг. Винаги е била малко непредсказуема, но аз постоянно отблъсквах нейните опити да се сближим и тя започна да се държи нестабилно. Напълно откачено. – Той ми се усмихва, все едно иска да каже, че съм щастлива, че не съм откривала зайче в
Тенджерата*. Не мога да му се усмихна. Тя се опита да го убие на два пъти. Това не е смешно.
[* Изразът е препратка към американския игрален филм „Фатално привличане“, в който нестабилната психически главна героиня в опит да отмъсти на бившия си любовник убива и слага в тенджера зайчето, което е домашен любимец на неговото семейство. – Б.пр. ]
— Тя нарочно ли забременя?
— Вероятно.
— И те намушка?
— Да.
— Беше ли в затвора?
— Не.
— Защо?
Той въздиша отново.
— Семейството й я принуди да се лекува и я държа далеч от мен в замяна на моето мълчание.
— Но виж какво ти е направила! – показвам стария му белег. – Как обясни това?
— Раната беше доста повърхностна. Този път свърши много по-добра работа – той поглежда към стомаха си.
— Дори не си отишъл в болница, нали? – Ужасена съм. Белегът е много грозен и е далеч от повърхностен. – Кой те заши?
— Баща й. Беше лекар.
— Мили Боже! – Сривам се в стола. – И къде бяха родителите ти по това време? – звуча като раздаваща съвети продавачка на риба, но кога ще свърши всичко това?
— Вече се бяха върнали в Испания.
— Джеси – затварям рязко уста и се опитвам да реша сериозно какво да кажа, преди да избълвам нещо необмислено. Както винаги, главата ми е празна. Този мъж ме оставя без думи всеки път. – Майка ти в Испания… – замислям се – спомена втори шанс – тя не е имала предвид Джейк. Имала е предвид загубената дъщеря на Джеси – възможността му отново да бъде добър баща.
— Вече наистина знаеш всичко – гласът му все още излиза трудно от гърлото му и с очи търси моите, но така и не ги среща. – Ще ме напуснеш ли?
Ако сърцето ми преди се късаше за него, сега вече е напълно разбито. Този прост, напълно разумен въпрос и несигурният тон, с който го е задал, бодат болезнено очите ми.