— Погледни ме! – настоявам рязко. Той изпълнява и аз виждам в очите му немислима болка. Срязва ме толкова дълбоко, че сълзите потичат на свобода. Неговите също. Вече знам, че съм неговият спасител. Аз съм ключът към изкуплението му. Аз съм неговият ангел. – Неразделни – плача, съкрушена от тъга за този мъж. Двете седмици празнота бяха заменени от щастие, което скоро отстъпи място на скръбта.
Изпъшква, но не съм сигурна дали от болка или от облекчение.
— Хвани ме! – моли и немощно вдига тежката си ръка към мен. Липсата на допир ще го убие, особено когато трябва да разчита на мен и иска да има контакт с мен.
Предпазливо изпълзявам на леглото и се настанявам внимателно около тръби и превръзки. Джеси ме придърпва по-близо.
— Джеси, внимавай!
— Боли повече, ако не те докосвам.
С върха на пръста си допира брадичката ми и извръща лицето ми към неговото. Аз протягам ръка, за да изтрия една заблудена сълза, после прокарвам длан по обраслото му лице.
— Обичам те – казвам тихо и нежно притискам устни към неговите.
— Радвам се.
— Не казвай това! – Дръпвам се и го гледам разочаровано. – Не искам да казваш това.
Объркването му е явно.
— Но аз се радвам.
— Не е това, което обичайно казваш – прошепвам и дръпвам порасналата му коса предупредително.
Диващината ми кара ъгълчетата на устата му да се извият.
— Кажи ми, че ме обичаш! – настоява. Вероятно използва прекалено много от енергията си, за да звучи сурово.
— Обичам те – подчинявам се веднага, а той ме дарява със своята славна усмивка, запазена само за мен. Това е най-невероятната гледка, въпреки че я придружават сълзи и Джеси е прекалено изтощен.
— Знам. – Целува ме нежно, после изсъсква, загубил инерция, а после отпъжда болката, за да ме целуне отново.
— Сега ще повикам сестрата – казвам му решително. – Нуждаеш се от болкоуспокояващи.
— Нуждая се от теб – оплаква се. – Ти си моето лекарство.
Неохотно освобождавам устните му, подпирам се на лакти и хващам лицето му в дланите си.
— Тогава защо още се напрягаш и съскаш от неудобство?
— Защото боли! – признава.
Целувам го за последно, отлепям тялото си от неговото и нагласявам чаршафите около кръста му. Ужасно е да го гледам толкова слаб и безпомощен, но възможността да се грижа за него, докато оздравее, е нещо, което искам да правя. Грижа се за него и сега и той нищо не може да направи.
— На какво се усмихваш? – пита и повдига ръце, за да подпъхна чаршафа.
— На нищо. – Пресягам се и най-после натискам копчето за повикване на сестрата.
— Това ще ти хареса, нали?
Спирам насред оправянето на възглавницата му и се усмихвам широко, когато зървам киселата му физиономия. Той е голям, силен мъж, който се е превърнал в слаба, ранена душа. Ще му бъде много трудно.
— Аз командвам.
— Недей да свикваш! – изсумтява точно когато вратата се отваря и сестрата влиза бързо вътре.
— О, Боже! – Озовава се за секунда до леглото му и започва да проверява машинариите, суети се наоколо и търси пулса му. – Добре дошъл, Джеси! – казва, но той само сумти и гледа към тавана. Ще намрази това. – Капнал ли си?
— Ужасно – потвърждава. – Кога мога да си ида у дома?
Облещвам очи, а сестрата се смее.
— Да не се опитваме да надскачаме сянката си! Очите, моля! – Вади фенерче от джоба си и чака моят начумерен господар да обърне зелените си очи към нея. Когато го прави, тя залита леко, преди да продължи с медицинските си задължения. – Твоята жена ми разказа всичко за тези очи – размишлява и насочва фенерчето от едното око към другото. – Наистина са нещо специално.
Усмихвам се гордо и се надигам на пръсти, за да погледна над наведеното й тяло. Виждам го ухилен от ухо до ухо.
— Това ли е всичко, което ти е казала за мен, сестро? – пита безсрамно.
Развеселената жена повдига предупредително вежда.
— Не. Тя ми разказа и за тази дяволита усмивка. Измиване в леглото?
Той се присвива с гримаса, а аз се смея.
— Не. Ще си взема душ – изтърсва и ми хвърля ужасен поглед.
— Не става, млади човече. Не и преди лекарят да те провери и да махне катетъра ти – поставя го твърдо на мястото му.
Ужасът му расте и сестрата вдига катетъра, за да покаже препятствието. Унижението по красивото му космато лице е интересна гледка.
— Мамка му! – мърмори, отпуска глава назад на възглавницата и затваря очи, за да скрие срама си.
— Ще повикам лекаря – сестрата се усмихва и напуска стаята, като ме оставя сама с горкия ми зависим съпруг.
— Измъкни ме оттук, бебче! – умолява.
— Няма начин, Уорд. – Наливам му вода и забождам сламка в пластмасовата чаша, после я поднасям до сухите му устни. – Пий!