— Бутилирана ли е? – пита и оглежда каната отстрани.
— Съмнявам се. Престани да бъдеш сноб и пий!
Изпълнява нареждането ми и отпива няколко глътки.
— Не позволявай на тази сестра да ме мие!
— Защо? – питам и оставям чашата на шкафчето до леглото. – Това й е работата, Джеси, и тя я вършеше много добре през последните две седмици.
— Две седмици ли? – изтърсва. – Бил съм в безсъзнание две седмици?
— Да, но имах чувството, че са двеста години. – Подпирам задник на ръба на леглото и хващам ръката на Джеси, въртейки халката му замислено. – Повече никога не ми се оплаквай, че си имал дълъг ден!
— Добре – съгласява се. – Тя не ме е мила там долу, нали?
Усмихвам се.
— Не, аз те миех.
Смаяна съм, когато очите му проблясват и той се нацупва игриво. Как може изобщо да мисли за това?
— Значи, докато съм бил гол и в безсъзнание, ти си ме… милвала?
— Не, миех те.
— И не си ли открадваше по някое пипане?
— Не, разбира се. – Подпирам ръце от двете страни на главата му и се спускам над самодоволното му лице. – Трябваше да повдигам увисналия ти член, за да стигна до хлътналите ти топки – не мога да спра усмивката си, особено когато очите му се разширяват, а после се присвиват свирепо. Това е мъж, който се гордее с тялото и със сексуалните си способности. Не бива да го дразня така.
— Аз съм в ада – мърмори. – В шибания ад на земята. Доведи ми лекар! Отивам си у дома.
— Няма да ходиш никъде. – Целувам го и го оставям да се цупи и да мърмори, докато аз отскачам до тоалетната. За първи път от седмици, вероятно за целия ми живот, изпълнявам досадната задача с огромна усмивка на лицето. Сърцето ми бие силно в гърдите. Може дори да докарам главоболие на бебетата.
Когато влизам отново в стаята, лекарят преглежда Джеси. Заставам тихо отстрани и слушам едносричните въпроси и отговори, които двамата мъже си разменят. Правя си бележки наум и наблюдавам внимателно, докато лекарят сменя превръзката и маха дренажите. Изглежда доволен от състоянието на раната и от това, че Джеси е в съзнание. Но не е толкова склонен да махне катетъра и дори петминутната разгорещена размяна на думи не го убеждава.
— Може би утре – опитва се той да усмири Джеси. – Ще видим дали ще си готов за малка разходка утре. Ти едва се съвзе, Джеси.
— Ами това? – Джеси сочи иглата в ръката си, но лекарят отказва да я махне и изсумтява възмутено.
След като приключва с проверките си, лекарят си тръгва и аз се настанявам отново на стола.
— Колкото повече съдействаш, толкова по-бързо ще бъдеш изписан.
— Изглеждаш уморена – казва, като променя темата и насочва безпокойството към мен. – Ядеш ли?
— Да. – Предателските ми пръсти се гмурват в рошавата ми коса и напълно ме издават.
— Ава! – стене той. – Върви и си вземи нещо за ядене!
— Мама ме нахрани със салата. Не съм гладна.
Очите му се разширяват при споменаването на майка ми. Знам какво следва.
— Какво си им казала?
— Всичко – признавам. Разказах всичко плачешком, докато мама ме успокояваше и утешаваше. Беше доста разбрана. Беше странно. – С изключение на четиридневното ти отсъствие.
Джеси кимва замислено и почти приемащо. Сигурно знае, че нямаше да мога да го избегна.
— Добре – казва тихо. – Иди и си вземи нещо за ядене!
— Не съм гла…
— Не ме карай да повтарям, жено! – сопва се. – Защото катетър или не, ще те сваля долу до шибания ресторант лично и ще натъпча храната в гърлото ти.
Мъдро прекратявам всякакви спорове. Наистина не съм гладна, но знам, че той би го направил, затова се измъквам уморена от стола и взимам двайсетте лири, които баща ми остави на нощното шкафче на Джеси.
— Ще взема нещо и за теб.
— Не съм гладен. – Дори не ме поглежда. Потънал е в мисли. Засрамен е, а не трябва. Аз не съм, така че и той не би трябвало да е.
Скривам учудения си поглед заради резкия му отговор. Няма да споря с него, защото няма да стигна доникъде и само ще го натоваря. Ще му взема нещо и ще го нахраня насила, ако откаже да го изяде.
Неговото настроение и обидата ми изобщо не могат да задушат въодушевлението, което танцува в мен. Връщането на неговата арогантност и на предизвикателното му държане са признак, че моят Джеси отново е тук. Не го искам другояче.
ТРИДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
Дъвча шоколад, докато влача крака по коридора на болницата. Чувствам се много по-добре, по-жива и будна, но физически съм изморена. Нуждая се от почивка.
Завивам зад ъгъла, който води към стаята на Джеси, и спирам, щом виждам Сара, която се мотае пред вратата. Посяга да хване дръжката, но се отдръпва, после се обръща и решава да си тръгне. Забелязва ме и замръзва. Изглежда, се чувства не на място и неловко. Не съм я виждала, откакто Джеси е в болница, и мислех, че е стояла настрана, но като я виждам сега в коридора, осъзнавам, че сигурно е идвала в повечето дни. Знам, че ако я бях видяла по-рано, сигурно щях да й се нахвърля от скръб, но не и сега. Вече знам всичко. Никога няма да й простя това, което направи, но след като научих за живота й, би било нечовешко да не изпитвам съчувствие към нея. Изгубила е дете. Това е голяма трагедия, но тя си е сложила маска на твърда жена, за да се предпази. Искала е Джеси. Видяла е логика в това да се съберат и да успокояват скръбта си, докато той е виждал в нея само напомняне за това, което е загубил заради глуповато си решение да я чука. Две страдащи души, които са се подкрепяли по различен начин, с тази разлика, че Джеси е намерил спасението си другаде. А Сара все още го иска за себе си.