— Добре ли си? – питам, защото не знам какво друго да й кажа. Шокирала съм я с въпроса си. Изглежда готова да заплаче, но се опитва да се държи твърдо. Бързо осъзнавам, че не знае, че той е буден. Сигурна съм, че Джон я държи в течение, но той също не знае. – Той се събуди.
Очите й се стрелват към моите.
— Добре ли е?
— Ще бъде, ако упоритият идиот слуша лекаря. – Вдигам миниатюрния буркан фъстъчено масло, което намерих в ресторанта. – И започне да яде.
Тя се усмихва. Нервно.
— Надявам се да имаш още от тези.
— Десет – вдигам ръка, в която виси хартиена торба. – Но не са любимата му марка, така че сигурно ще го откаже.
Тя се разсмива, но бързо спира, сигурно защото смята, че е неуместно. И вероятно е. Не защото ситуацията не е смешна, а защото тя се смее с мен.
— Знам всичко, Сара. – Трябва да разбере, че съчувствието ми е само заради новото ми знание. – Никога няма да забравя какво се опита да ни причиниш, но мисля, че разбирам защо си го направила.
Червените й устни се разтварят и устата й увисва в шок.
— Той ти е казал?
— За твоето момиченце. За Роузи. За Кармайкъл, за катастрофата и защо момичетата са били с Кармайкъл.
— О! – свежда поглед към синия под. – Винаги е било нещо само между нас.
Има предвид тяхната история и връзка, която аз съм прекъснала. Жената, която стои пред мен, винаги е излъчвала самоувереност и напереност, а аз съм оголила душата й. Тя е нищо и го знае. Наистина я съжалявам. Съжалявам, че аз имам всичко, което тя иска, и го имам с мъжа, когото тя иска. Опита се да отнеме живота си, но това никога няма да ме накара да отстъпя. Нищо няма да ме накара да отстъпя. Нито отхвърлени бивши любовници, нито секс клубове от висока класа, нито проблеми с пиенето, нито откачени бивши съпруги, нито шокът от загубената дъщеря или опустошението на Сара. Нито пък лудостта, която лъха от всичко това. Този мъж ми даде всичко и аз не смятам да го напускам. Ние сме неразделни.
— Може ли да го видя? – пита тихо. – Ще разбера, ако откажеш.
Би трябвало да откажа, но състраданието ми пречи. Трябва да сложа край на тази история. Тя също.
— Добре. Ще чакам тук. – Сядам на твърдия пластмасов стол и гледам как тя изчезва в стаята му.
Няма нужда да чувам какво ще бъде казано. Мога да си представя. Вместо това довършвам шоколада си и тялото ми е благодарно за дозата захар.
— Ава?
Вдигам поглед и виждам майката и сестрата на Джеси да бързат по коридора.
— Здравейте! – казвам с пълна с шоколад уста и вдигам ръка, за да покажа, че не мога да говоря.
— Сестрата каза, че той е буден. Джеси е буден! – Беатрис поглежда към вратата, после отново към мен.
Кимвам и дъвча бързо, после преглъщам, за да й дам информацията, която й трябва.
— Той е добре. Кисел е, но е добре.
— Слава Богу! – обръща се и прегръща Амалия. – Той ще се оправи.
Гледам как Амалия ми се усмихва над рамото на майка си.
— Кисел ли?
— Или упорит, което предпочитате. – Свивам рамене с усмивка и зелените й очи проблясват разбиращо.
— Последното със сигурност – потвърждава и държи хълцащата си майка в обятията си. – Радвам се, че ядеш.
Поглеждам към опаковката от шоколада, който току-що съм унищожила, и се усмихвам. Хубаво е да се яде. Мога лесно да набутам в устата си още един.
— Къде е Хенри? – питам.
— Паркира колата. Имаш ли нещо против да го видим? – пита Амалия.
Цапардосана съм много рязко и силно с осъзнаването, че Джеси не знае, че са тук.
И нямам представа как да се справя с това. След последната ни среща с родителите му би трябвало да избягвам да го подлагам на потенциално стресиращата ситуация, но се хващам за факта, че той не може да избяга от тях. И може би поемам огромен риск, но знам, че ще бъде единствената ми възможност да ги събера в една стая заедно. Той ще трябва да слуша. Ако не му хареса това, което чуе, така да бъде, но успях да видя, че семейството му скърби въпреки моите тревоги и скръб. А сега е моментът всички грешки да бъдат поправени, независимо кой е виновен. На това се надявам, но изборът е негов и аз ще го подкрепя каквото и да реши.