— Добро утро, красиво момиче!
— Добро утро! – С пръсти разрошвам косата му и потъвам още по-дълбоко в леглото с доволна въздишка. – Какво ще правим днес?
— Всичко съм планирал – заявява той и гризва корема ми. – Ти ще правиш каквото ти се казва.
— Това включва ли карти? – питам небрежно, но с голяма надежда. Този път ще се погрижа да загубя, за да не се налага да прехвърлям властта.
— Не.
Разочарована съм.
— А сънлив секс на здрачаване?
Усещам как се усмихва, нежно гризвайки със зъби корема ми.
— Може би по-късно.
— Тогава ще правя каквото искаш. – Бедрата ми се стягат при мисълта за още една мечтателна сесия в пясъка и ми се иска денят да е изминал, за да може това „по-късно” да дойде по-бързо.
— Денят ти започва сега, госпожо Уорд. – Целува шумно пъпа ми няколко пъти, после се надига и ме възсяда. Протяга ръка към нощното шкафче и вдига един плик. – Ето.
— Какво е това? – питам намръщена и предпазливо го взимам. Не обичам изненадите от този мъж.
— Отвори го! – настоява нетърпеливо, после започва да гризе устната си. Нервността ми се усилва, когато и зъбните му колелца започват да се въртят бясно.
Не съм сигурна, че искам да продължа, но любопитството удавя опасението ми, затова бавно го отварям и погледът ми отскача от Джеси към плика и обратно. Бавно вадя листа хартия, разгъвам го и чета първия ред.
Управление на собственост „Хаскет и Сандлър”.
Това нищо не ми говори. Продължавам да чета, но не мога да проумея правния жаргон. Все пак успявам да осъзная огромното число, което следва знака на лирата в долната половина на страницата.
— Купил си още една къща ли? – изтърсвам и поглеждам към него над листа. Казвам „къща”, но ако съдя по числото, до което сега забелязвам, че е написано „за сумата от”, може да е дворец или дори крепост.
— Не, продадох имението. – Хапането на устната е станало направо канибализъм. Дъвче я яростно, докато преценява реакцията ми на съобщението му.
— Ти какво? – Опитвам се да седна, може би мисля, че изправената позиция ще намали шока, но няма да разбера, защото съм натисната обратно на леглото.
— Продадох имението. – Ляга върху мен и обхваща лицето ми с големите си длани.
— Чух те. Защо? – Не разбирам. Аз посадих семето, знам, но не очаквах той да забележи.
Джеси се усмихва и навежда устните си към мен дразнещо. Отчаяно искам да знам какво е причинило това, но също така отчаяно искам вълшебната му уста, както винаги. Пускам документа и се оставям на ритъма, който той е определил. Докосвам големите му рамене, а после очертавам с пръст пътя до челюстта му. Засега ме е разсеял, но няма да се измъкне без обяснение. Имението е всичко, което той познава, въпреки че вече не се възползва от удобствата му.
— Ммм, вкусът ти е божествен, жено – захапва долната ми устна и дръпва, за да я пусне да се плъзне леко между зъбите му.
— Защо? – Притискам го, но го задържам близо до мен и обвивам бедра около тесните му хълбоци. Няма да пусна, докато не изпее.
Взира се в мен замислено няколко мига, после поема дъх.
— Нали знаеш, когато си дете? Имам предвид в началното училище.
— Да – казвам бавно, челото ми е набръчкано, а очите ми несъмнено са любопитни.
— Ами – въздъхва Джеси, – какво ще правя, по дяволите, ако децата ме помолят да отида за един от онези отворени дни, които се провеждат в училищата?
— Отворен ден?
— Когато татковците стават и казват на съучениците на децата си, че са пожарникари или ченгета.
Стискам устни и отчаяно се опитвам да не се разсмея, защото той явно се тревожи.
— Какво бих казал аз? – пита сериозно.
— Ще им кажеш, че си господарят на секс имението. – Не е хубаво. Смея се. Боже, обичам този мъж! – Джеси хваща бързо изчезващите ми хълбоци и смехът ми се усилва. – Спри!
— Сарказмът не ти отива, жено.
— Моля те, престани!
Пуска ме и аз се съвземам от пристъпа на истерия, но долавям загриженото му изражение. Наистина се тревожи.
— Щеше да им кажеш, че притежаваш хотел, точно както щяхме да кажем и на бебетата. – Не мога да повярвам, че се опитвам да му дам извинение. Очевидно винаги се е тревожил, но никога не съм го притискала, защото знам какво значи голямото провинциално имение за него.
Извърта се по гръб и аз бързо заемам позиция върху него. Хваща горната част на бедрата ми и ме поглежда.
— Вече не го искам! – Наистина е непреклонен.