— Добро момиче. – Вдигам я и я поставям на леглото. – Вдигни! – Вдига ръце във въздуха и ми позволява да я отърва от полутениската, а после да я заменя със зелената, която толкова много обичам. След това свалям панталонките и покривам малките й крачета с прекрасния бонбонено раиран чорапогащник, и накрая връщам малките дънкови неща. – Идеално – отстъпвам и кимвам одобрително, после вадя сребърните й високи кецове от гардероба. – Тези ли? – не знам защо питам. Тя отказва да носи друго.
— Да – пада на сладкото си малко задниче и вдига крака, за да й ги обуя. – Тате?
Напрягам се от глава до пети, щом чувам името, с което непрестанно настоявам да
ме нарича. Иска нещо.
— Мади! – отговарям бавно и предпазливо.
— Искам сестричка.
Едва не падам по задник от смях. Още едно момиче ли? Мамка му, ще трябва да ме упоят и да ме вържат, за да измъкнат семето ми. Никакъв шанс. Никога!
— Какво е толкова смешно? – Мади учудено гледа лицето ми.
— Мама и аз сме щастливи само с вас двамата – усмирявам я. Бързо слагам другата обувка, нетърпелив да избягам от стаята и от разговора.
— Мама иска още едно бебе – уведомява ме и шокираните ми очи скачат към сериозния й шоколадов поглед. Ава иска още едно бебе ли? Но тя мразеше бременността. Аз я обожавах. Тя я мразеше. Аз обожавах всичко в нея освен раждането. Ава наистина ми отмъсти по време на тези адски двайсет и четири часа. Бях намушкван с нокти, постоянно ми се крещеше и бях заплашван с развод при множество случаи. А устата й беше като шибан канал. Но това, което ме убиваше най-много, беше да я гледам в такава адска болка и да съм неспособен да й помогна. Нищо не можех да направя за нея и повече не планирам да я подлагам на това.
— Имаме нужда само от вас двамата – потвърждавам. Вдигам я от леглото и я поставям на мъничките й, покрити със сребро крачета.
— Знам – побягва със смях. – Мама каза, че очите ти ще изскочат, и наистина изскочиха!
Смея се, но не защото е смешно. Не е. Смея се, защото съм шибано облекчен. Никога не бих могъл да откажа на Ава, ако тя наистина иска още едно бебе. Не и след моя творчески подход да се сдобием с нашите прелестни копия. Усмихвам се с щастливата усмивка, която пазя единствено за моите бебета. Толкова се радвам, че скрих тези хапчета.
Това наистина е най-дългият следобед в живота ми. Десетки деца тичат наоколо и пищят, а майките им се преструват, че наглеждат отрочетата си, но съм под постоянното наблюдение на отчаяната група отегчени домакини. Може би трябва да зарежа заниманията си като личен треньор и да инвестирам малко време в даването на уроци по различни видове чукане и начини на задоволяване на съпрузите на тези жени. Кимам замислено на себе си, когато мама се появява в зрителното ми поле. Има онова изражение и знам, че ще ми чете лекция.
— Сине, карай полека! – Поглежда бутилката бира в ръката ми и направо ме кара да отпия.
Отивам до нея и я прегръщам, за да не се тревожи.
— Майко, спри да се суетиш! – Повеждам я към терасата, където баща ми, Амалия и доктор Дейвид седят и бъбрят щастливо. Бебетата ми също не успяват да държат родителите ми настрана.
— Аз просто… – мама запъва на думите, поставя ръка на стомаха ми и разтрива леко. – Просто се тревожа, това е.
Знам, че се тревожи, но няма нужда. Мога да се насладя на няколко бири както всички останали и мога да го правя в приятна атмосфера със семейството си. Но все още не докосвам водка.
— Е, казах, че не трябва, затова спри! Край! – насърчавам я да седне до баща ми. – Искаш ли бира, татко?
Поглежда ме усмихнат.
— Не, синко. Обещах на Джейкъб няколко скока на онова надуваемо нещо – сочи през моравата. Обръщам се и виждам десетки деца, напомпани с Е-та*, да скачат и пищят на надуваемия замък.
[* Редица подсладители, ароматизатори, консерванти и други, слагани като добавки в храни и напитки. – Б.пр.]
— Късмет! – Дейвид се смее и поставя дланта си върху издуващия се корем на бременната му жена. Усмихвам се топло и гледам как татко бавно отива към Джейкъб, който маха като луд с ръка на дядо си. И тогава забелязвам Елизабет, коленичила пред Мади, да се опитва да върже къдриците й на шибани опашки.
— Остави я на мира, мамо! – извиквам през градината. Спечелвам си мръсен поглед от Елизабет и кикотене от моята малка госпожичка.
— Прегазвай, тате! – пищи Мади, избутва ръцете на баба си от косата си и побягва към къщичката на дървото.
Хиля се, докато гледам как изстрадалата майка на Ава се вдига на крака. Не мога да се спра. Тя ме поглежда заплашително, което ме кара да се ухиля още повече. Нищо не ме радва повече от това да я дразня, но тя доста добре се справя да ми отвръща, така че не се тормозя много. Просто ще продължа да се наслаждавам.