— Да – съгласява се мама бързо. – Не е много изискано.
Няма нужда да поглеждам съпруга си, за да знам, че самодоволството му се е увеличило от подкрепата на родителите ми.
— Благодаря, Джоузеф – Бутва коляното ми под масата и аз му отвръщам.
— И кога ще отидете на меден месец? – Мама ни се усмихва.
— Когато съпругата ми каже – отговаря сухо и оглежда препечената ми филийка. – Кога ще бъде това, Ава?
Устата ми е пълна и само свивам рамене.
— Когато имам време. Много неща трябва да оправям в работата. Съпругът ми го знае. – Обръщам обвиняващ поглед към него, а той ми се усмихва. – На какво се усмихваш? – питам.
— На теб.
— На какво у мен?
— На всичко. Красотата ти, духът ти, нуждата ти да ме вбесяваш до лудост. – Протяга ръка и оправя диаманта ми. – И на факта, че си моя.
Виждам с периферното си зрение моя предизвикателен мъж и потребността му открито да показва и ме удави в обожанието си, което кара майка ми да се олюлее.
— О, Джоузеф! – напява тя. – Спомняш ли си да си бил толкова влюбен?
— Не, не помня – смее се татко. – Хайде, искам да тръгваме. – Избърсва уста със салфетката си и се изправя. – Ще използвам тоалетната и ще сваля куфарите.
Мама не отговаря. Твърде заета е да ни се усмихва топло. Татко напуска ресторанта и аз се обръщам към Кейт. Тя изглежда ужасно. Светлата й кожа изглежда по-бледа от друг път и дори обикновено жизнената й червена коса изглежда без блясък. Вяло похапва от закуската си, докато Сам бърбори весело до нея и, изглежда, не забелязва унилото й състояние. Знам, че има махмурлук, но тя очевидно се бори с нещо повече освен с натежалата си глава и бунтуващ се стомах. Сам не може да е толкова сляп. Отмествам погледа си от Сам и Кейт и поглеждам към Дан. Той още гледа втренчено Кейт.
— И ти ли го забеляза? – пита Джеси тихо, щом засича посоката на погледа ми.
— Да, но бях предупредена да си гледам работата – отговарям, без да свалям очи от Дан.
— Така е, но не съм казал, че не можеш да кажеш на брат си да се разкара.
Стрелкам с очи Джеси, но той пренебрегва очевидния ми шок и се изправя, когато мама става от масата.
— Ще се върна скоро, за да се сбогуваме – приглажда полата си и напуска стаята, като разтрива рамото на Кейт, докато минава. Кейт се усмихва, после поглежда към мен, но бързо отклонява очи. Въздъхвам и се чудя какво да кажа на обичайно сприхавата си приятелка. Изглежда напълно объркана, но в момента аз съм й бясна.
Бързо си припомням какво каза Джеси, преди мама да напусне масата.
— Искаш да предупредя брат ми да стои настрана ли? – питам.
Джеси ме поглежда внимателно, докато сяда отново.
— Мисля, че трябва да му бъде казано. Не искам да те разстройвам, като го направя аз, затова може би ти трябва да си поговориш с него.
Вече опитвах да поговоря с него, но той не ми обърна никакво внимание. Няма да го кажа на Джеси, защото това несъмнено ще го накара да се намеси.
— Ще говоря с него. – Оставям недовършената си филия обратно в чинията. – И преди да започнеш, не съм гладна.
— Трябва да ядеш, бебче. – Опитва се отново да ми пробута закуската, но аз поставям ръка върху неговата.
— Не съм гладна – опитвам се гласът ми да звучи уверено. – Вече може ли да се прибираме у дома?
Премества ръката си и хваща моята здраво, после ме поглежда замислено.
— Вече може да се прибираме у дома. Хайде!
* * *
След като изпращаме родителите ми, пренебрегвам брат ми и казвам на Кейт, че ще й се обадя на сутринта, Джеси ме настанява в колата и ме отвежда в „Луссо” – в моя дом, мястото, където двамата с него ще живеем заедно като съпрузи.
Отварям вратата и излизам. Изписквам шокирана, когато ме вдига изненадващо.
— Имам крака – смея се и обвивам с ръце врата му.
— А аз имам ръце и те са направени, за да те държат. – Целува устните ми. Изритва с крак вратата на колата и влиза във фоайето на „Луссо”. – Ще те сложа в леглото и няма да те пусна да излезеш от него до сутринта.
— Дадено – съгласявам се, но се надявам, че е готов за нещо здраво. Изобщо не съм в настроение за нежности.
Вниманието ми се отклонява от Джеси към бюрото на портиера, когато Джеси спира рязко и очите му се разширяват.
О?
Моите очи също леко се разширяват. Зад бюрото, с телефон на ухото, е застанал мъж и той не е Клайв. Определено не е Клайв. Свивам устни и се усмихвам на себе си. Това ще провокира сериозно собственическо поведение. Запазвам мълчание, докато оценявам ситуацията. Не е нужно много мислене. Джеси стои в средата на фоайето, новият портиер все още говори по телефона и двамата се взират един в друг. После очите на мъжа се отклоняват към мен и аз едва не се разсмивам, когато чувам ръмженето на Джеси. Мили Боже, горкият човек ще бъде прегазен до смърт. Стисвам по-здраво раменете на Джеси и изчаквам да поеме инициативата и да тръгне, но той остава като вкоренен на място.