— Ако ти си знаела и той е знаел, че знаеш, тогава защо е голямото избухване сега?
— Може да е успял в опитите си.
Кейт се задавя с чая си.
— Бременна ли си? – Кашля.
Думите карат отново буца да застане в гърлото ми и сълзите започват да се търкалят по бузите ми, преди дори да си помисля да ги овладея. Оставям чая си на масата, покривам лице с длани… и заплаквам.
— Мамка му! Мамка му! – Столът на Кейт изчегъртва по кухненския под. Тя застава зад мен, обгърнала с ръце раменете ми, и шепти успокоително в ухото ми, сякаш съм дете, което е паднало и си е ожулило коляното. Внезапно се чувствам толкова глупава. Много, много глупава. Глупава, защото пренебрегвах подозренията си толкова дълго, глупава, защото не се сетих по-рано, и глупава, защото позволявах на Джеси да ме разсейва, за да не направя точно това – да се сетя и да разбера чудовищността на действията.
— Цикълът ми трябва да дойде утре. Знам, че няма да дойде, Джеси също го знае – подсмърчам. Кейт ме оставя и забързва към шкафа с чекмеджетата. – Не съм готова за тази промяна, Кейт, и това разстрои Джеси, и сега съм ядосана на себе си, че пренебрегвах проблема, и дори още по-бясна на него. Понякога оставям нещата да отминат, но това е контрол на изцяло ново ниво. Не мога да му позволя да го направи.
Кейт ми подава кърпичка и сяда до мен, а аз започвам да бърша носа си.
— Напълно съм съгласна – казва тя непоколебимо. Не мога да повярвам колко съм облекчена да чуя точно това. Знам, че много харесва Джеси и обикновено нищо не я вълнува, дори предизвикателните действия на съпруга ми, но това я е шокирало и съм доволна. – Какво ще правиш? – пита. – Ще го накараш да се изпоти ли?
— Ще направя аборт.
Кейт отваря широко уста от изненада. Това не помага.
— Кейт, можеш ли да си представиш как ще се държи с мен? Вече ме задушава и аз го харесвам донякъде, но ако съм бременна…
Кейт хваща брадичката си.
— Боже, Ава, ще го пратиш в лудницата.
— Това не е достатъчно добра причина – отговарям тихо. Знам какво ще му причини това, но той не е обмислил какво ще причинят неговите действия на мен. Не съм готова за това, а той не се е замислил нито веднъж как може да се почувствам аз. – Но не е само това. Имам кариера. На двайсет и шест години съм. Не искам бебе, Кейт.
— Дори не знам какво да кажа.
— Просто кажи, че постъпвам правилно!
Тя леко поклаща глава и аз поглеждам сините й очи умолително. Нуждая се да разбере.
— Добре – казва неохотно. Изобщо не мисли, че е добре, но готовността й да не ме обвинява е достатъчна за мен. Вече се чувствам достатъчно виновна, въпреки че не би трябвало. Трябва да си върна контрола, а не виждам друг начин да го направя. Не мога да имам бебе.
— Благодаря ти – прошепвам. Взимам чая си с разтреперани ръце и отпивам от него.
ОСМА ГЛАВА
Понеделник е. Будя се на разсъмване и веднага отивам в банята, за да проверя какво става с цикъла ми. Разбира се, всичко е чисто и сухо и аз сядам, за да плача тихо. Мога да изчакам няколко дни, но винаги съм била като часовник, затова само ще отлагам неизбежното. Трябва да посетя доктор Монро.
Излизам от станцията на метрото „Грийн парк” на „Пикадили” и спирам за няколко мига, за да попия лудия поток от хора в часа пик. Това ми липсва. Липсват ми хаосът в метрото и изминаването пеша на няколкото преки до офиса – трескавото вървене, избягването на сблъсъка с хора, които викат в мобилните си телефони. Всичко това, съчетано с шума на коли и автобуси, с нетърпеливото бучене на клаксони и със звънтенето на велосипедистите, предизвиква лека усмивка на лицето ми, докато не получавам смушкване в гърба и присмех, защото задържам пешеходното движение. Изтръгвам се от мечтанието си и се отправям към площад „Бъркли”.
— Добро утро, цвете! – Патрик е излязъл от кабинета си и приближава едрото си тяло към бюрото ми.
Сядам на стола и се завъртам към него.
— Добро утро! – Глупаво е, но трябва да се преструвам на весела.
Той кацва на бюрото ми, като извлича обичайния писък от претоварените плоскости, и аз се напрягам в очакване. Бюрото ще поддаде някой ден.
— Как е младата булка? – Щипва бузата ми нежно и ми намигва.
— Идеално. – Усмихвам се. Вътрешно се смея на себе си и на способността си да избирам най-неточните думи, за да опиша как се чувствам наистина. Можех да кажа добре или страхотно, но не… казах идеално. Идеално объркана, това съм аз.
— Беше чудесен прием. Благодаря.
— За нищо – отхвърлям оценката на шефа ми. – Къде са всички? – питам. Отчаяно искам да отклоня темата от моята хаотична сватба и – както изглежда – хаотичен брак.