Милите думи на Сали само усилват унинието ми. И тогава телефонът започва да звъни в чантата ми. Поглеждам към нея, тя стои насред хаоса от счупеното бюро. Не мога да говоря с него. Малко съм изненадана, че му отне толкова време, за да ми се обади, и още по-изненадана, че не беше много настойчив снощи. Тези неща са признак само на едно нещо. Знае, че е преминал границата. Дори не мога да си представя какво прави сега, освен че бяга безброй обиколки на „Роял Паркс”.
Сал ме поглежда с очакване, но аз само се усмихвам и продължавам да събирам кламери и да ги пускам в кутията. Чак сега започвам да се чудя защо от всички неща, които можехме да разчистваме, сме се захванали с най-дребните.
— Ще му се обадя после – казвам на Сал, докато мисля колко терапевтично е всичко това.
Щом свършваме, Сал се изправя и отива в кухнята, да прави кафе, а аз се вдигам и се отправям към кабинета на Патрик. Почуквам на вратата и пъхвам глава. Той седи на бюрото си с леко зачервено лице и реши косата си.
— Добре ли си, Патрик? – питам и прехапвам свирепо устна, докато оглеждам закопчаното му сако, което скрива закръгления корем.
— Да, да. Добре съм – пухти Патрик и пъхва гребена във вътрешния джоб на сакото си. – Мисля, че Айрин ще види в това знак, че трябва да отслабна. – Усмихва се леко и вече се чувствам по-добре за това, че му се смях. Аз също се усмихвам. – Радвам се, че направих деня ти по-весел, цвете.
— Съжалявам, но трябва да си чувал пукането всеки път щом сядаше на бюрото.
— Да, чувах. Глупав евтин боклук!
— Сигурна съм – съгласявам се със сериозно изражение. Нямаше нищо евтино в моето бюро. – Искаш ли кафе?
— Не – мърмори Патрик. – Трябва да се прибера и да се преоблека.
— Добре. – Измъквам се от кабинета му и се връщам при моята купчина дърво. Ровя, докато откривам чантата си. Намирам телефона, изчиствам пропуснатото обаждане от Джеси и набирам кабинета на лекаря си.
— Той добре ли е? – пита Том ухилен, а Виктория се присъединява.
— Добре е, но запазете безизразно изражение, когато излезе, за да отиде и да смени разпраната риза – усмихвам се.
— Копчетата са се разлетели? – Виктория се смее и се отпуска назад на стола си.
Том поглежда към Виктория и също се разсмива.
— О, по дяволите! Какво ли не бих направил, за да върна времето назад и да съм тук в този момент!
Успявам да удържа кикота си и се пъхвам в архива, където най-после се свързвам с лекарския кабинет. След като минавам през кучето пазач, което имат за рецепционистка, най-после получавам час за четири следобед.
Денят преминава доста бързо само с няколко пропуснати обаждания от моя господар. Те бяха очаквани, но това, което не беше очаквано, е липсата на настойчивост. Джеси не се обади в офиса, не се отби и не звъня цял ден. Не съм сигурна дали трябва да съм доволна от това, че сякаш е приел моята молба за пространство, или разтревожена, че това е толкова нехарактерно за него. Минали са повече от двайсет часа, откакто го видях, и ще излъжа, ако кажа, че не ми липсва, но трябва да се преборя с това. Трябва да се придържам към позицията си, а единственият начин това да стане е, като не говоря и не се виждам с него. Плашещо е какво може да направи той с мен, и то обикновено само като ме докосне, когато съм решена да удържа на своето, така че, да, ключът е в разстоянието.
Взимам чантата и ставам от временното си бюро, което по случайност е сгъваема маса, която държим в склада.
— Тръгвам си. Ще се видим утре – казвам, докато минавам покрай тримата си колеги. – Разбрала съм се с Патрик. – Не искам да казвам къде отивам, защото това несъмнено ще доведе до нови въпроси. Тайните в този офис са лукс.
Прозвучава хор от сбогувания, докато затварям вратата зад себе си, и тръгвам към метрото. „Ангел” започва, докато приближавам станцията, но оставям телефона в чантата. Там, където отивам, наистина нямам нужда да мисля за него, но е трудно, когато любимото му парче, което му напомня за мен, отеква много силно дори от дълбините на чантата ми. Спира за наносекунда, а после започва отново. Пренебрегвам го и съсредоточавам вниманието си върху приближаването на станцията.
Отскачам стреснато, когато висок мъж със зелени очи застава пред мен като стена, и от уплаха слагам ръка на гърдите, докато дишам тежко. После се вбесявам страшно.
— Какво правиш? – питам кратко.
— Ти не вдигаше телефона – сочи чантата ми. – Може би не си го чула.
Поглеждам към него и откривам обвинителен поглед. Знае адски добре, че съм го чула.
— Ти си ме следил – аз също мога да обвинявам.
— Къде отиваш? – Пристъпва по-близо, но аз отстъпвам назад. Не мога да му позволя да ме докосне. И мамка му, къде отивам?