— Сигурна ли си? – пита тя искрено загрижена.
Усещам как брадичката ми започва да трепери и това само засилва тревогата по кръглото й лице.
— Бременна съм! – изтърсвам. – Знам, че ще ми четете конско за хапчетата, но наистина нямам нужда от това, така че, моля ви, не ме карайте да се чувствам още по-зле! Знам, че съм глупачка.
Тревогата й моментално се превръща в симпатия.
— О, Ава! – Хваща ръката ми и имам чувството, че ще се разплача още по-силно. Съчувствието й само ме кара да мисля, че съм още по-безнадеждна глупачка. – Заповядай! – Подава ми кърпичка и аз издухвам носа си шумно. – Кога трябваше да дойде цикълът ти?
— Днес – отговарям бързо.
Очите й се разширяват.
— Точно днес? – пита тя. Кимвам. – Ава, защо си толкова сигурна? Цикълът ти може да закъснее няколко дни, както може и да подрани.
— Повярвайте ми, знам – подсмърчам. Вече не отричам и се изправям срещу проблема. Емоциите ми са тотално объркани.
Тя се намръщва и бърка в чекмеджето си.
— Отнеси това в тоалетната! – казва и ми подава тест за бременност.
Едва се сдържам да я питам дали не мога да направя теста в кабинета, но осъзнавам, че тук няма тоалетна, и напускам кабинета на доктор Монро. Надзъртам в коридора към чакалнята и виждам гърба на Джеси. Все още седи на стола, но се е облегнал напред с лакти върху коленете и глава в ръцете. Не мога да понеса очевидното му отчаяние и бързо отивам в тоалетната срещу кабинета на доктор Монро.
Пет минути по-късно съм отново при нея и се взирам в теста, който е грижливо поставен на другия край на бюрото й. Тя тупка по клавиатурата си, докато аз неистово тупкам с крак по пода. Сдържам дъха си, когато тя посяга и взима теста, поглежда го за кратко и обръща очи към мен.
— Положителен – казва просто и го задържа, за да го видя. Знаех, че ще е положителен, но потвърждението го прави още по-реално и също така разпалва болката и лудостта, които ме доведоха до този етап от живота ми.
Но, изглежда, не мога да плача.
— Искам прекъсване на бременността – казвам ясно и поглеждам доктор Монро право в очите. – Можете ли да се погрижите?
Наблюдавам как тя видимо хлътва в стола си.
— Ава, разбира се, решението е твое, но моя работа е да ти покажа възможностите.
— Които са?
— Осиновяване, подкрепа. Има много самотни майки, които се справят добре, а с подкрепата на родителите ти съм сигурна, че ще получиш добри грижи.
Присвивам се.
— Искам прекъсване – повтарям, пренебрегвайки съвета и искреността й. Но тя е абсолютно права. Моите родители биха се грижили за мен… ако бях сама. Но не съм. Омъжена съм.
— Да – въздъхва тя. – Добре, ще трябва да направим ултразвук, за да знаем какво е положението – започва отново да чука по клавиатурата, а аз седя и се чувствам глупаво. – Предписвам ти още хапчета, за да си сигурна, че ще се предпазваш, след като се оправиш. В болницата ще ти дадат достатъчно информация относно грижите след това и страничните ефекти.
— Благодаря – мърморя и взимам рецептата. Тя не я пуска веднага и поглеждам към нея.
— Знаеш къде съм, Ава? – Гледа ме въпросително, очевидно се съмнява в решението ми, но й се усмихвам, за да потвърдя, че наистина съм добре и че взимам правилното решение.
— Благодаря – казвам отново, защото не знам какво друго да кажа.
— Грижи се за себе си, Ава!
Напускам кабинета й и се подпирам на стената отвън. Внезапно се чувствам още по-зле.
— Ава! Какво има? – Джеси е до мен за миг, а гласът му е изпълнен с паника. Прикляква пред мен, за да се изравни с очите ми. – Боже, Ава!
По челото ми избива пот и устата ми се пълни със слюнка. Знам, че ще повърна. Стрелкам се по коридора и нахлувам в тоалетната, после изхвърлям съдържанието на стомаха си в първата кабинка, която намирам. Прегръщам седалката и пренебрегвам импулса да си измия ръцете веднага. Джеси маха косата от лицето ми и голямата му топла длан нежно прави кръгове по гърба ми, докато аз се напъвам.
— Добре с… – стомахът ми се свива отново и аз изкарвам още една партида. Свивам се и се отпускам пред тоалетната, положила глава на ръката си. Защо го наричат сутрешно гадене, когато те напада произволно през целия ден? Чувам вратата да се отваря.
— Скъпа, да ти донеса ли вода? – пита доктор Монро. Ако имах силите, щях да се тревожа, че е заварила Джеси с мен в тоалетната.
— Да, моля – отговаря той.
Чувам как вратата отново се затваря. Джеси кляка зад мен и обгръща гърба ми.
— Свърши ли? – пита тихо.
— Не знам. – Все още ми се гади.
— Добре, можем да останем. Добре ли си?
— Добре съм – казвам надменно.
Джеси не казва нищо. Взима водата от доктор Монро, когато тя се връща, и я уверява, че съм в добри ръце. Не се съмнявам в него. Винаги се чувствам в безопасност в ръцете му. Ако не беше толкова потаен и коварен, щеше да е идеален. Ние щяхме да сме идеални.