Остава клекнал зад мен, държи косата ми назад и ми предлага по малко вода, докато се съвземам.
— Добре съм – уверявам го, докато бърша устата си с кърпичка. Знам, че повече няма да повръщам. Чувствам се празна.
— Ето. – Вдига ме на крака и оправя косата ми на гърба. – Искаш ли още вода?
Взимам чашата от него и отивам до мивката, за да си измия ръцете. Отпивам, изплаквам и изплювам в опит да почистя устата си. Поглеждам в огледалото и виждам, че Джеси стои зад мен. Изглежда разтревожен. Избърсвам бузите си и разрошвам косата си.
— Нека те заведа у дома! – казва той и застава още по-близо.
— Джеси, добре съм. Наистина.
Вдига ръка и погалва бузата ми.
— Позволи ми да се грижа за теб!
Внезапно отбелязвам, че желанието му е аз да се нуждая от него. Чувства се безполезен, а отсъствието ми, откакто го напуснах, вероятно влошава нещата. Мога ли да съм толкова зла и да му откажа това?
— Добре съм – отстъпвам назад и взимам чантата от мястото, където я захвърлих.
— Не си добре, Ава.
— Нещо не ми е понесло, това е. – Ръката ми трепка до тялото ми.
— За Бога, жено! Ти си в кабинета на лекаря, така че не ми казвай, че си добре! – Прокарва ръце през косата си объркан и говори високо.
— Не съм бременна – изтърсвам бързо, внезапно се замислям ужасена, че може да не ме иска, ако не съм забременяла. Сърцето ми се свива болезнено в гърдите. Отново ми се гади.
— Какво? – Застава бързо пред мен, по очите му личи, че е шокиран, а тялото му потръпва. Наистина иска това бебе.
Боря се с естествения си рефлекс, като се опитвам отчаяно да задържа ръцете си отстрани до тялото.
— Беше потвърдено, Джеси.
— Тогава защо повръщаш навсякъде?
— Някакъв вирус. – Обяснението ми не е достатъчно, но съдейки по опустошеното му изражение, той ми вярва. – Ти се провали. Цикълът ми дойде.
Не знае какво да каже. Очите му се стрелкат из помещението и той още потрепва. Страхът ми се засилва от реакцията му към лъжата ми. Чувствам се объркана, изтощена и с разбито сърце. Няма бебе е равнозначно на няма Джеси. Вече всичко е ясно.
— Не съм щастлив. Ще те заведа у дома, където мога да те държа под око – поема ръката ми, но аз я издърпвам, моментално наежена от коментара му. Не е щастлив ли? Иска да ме държи под око? Какво? За да провери дали кървя?
— Никога не си щастлив с мен – поглеждам го право в очите. – Винаги правя нещо, което те ядосва. Замислял ли си се, че може би ще си по-малко нещастлив без мен?
— Не! – изглежда ужасен. – Тревожа се, това е.
— Ами, недей! Добре съм – сопвам се и излизам от тоалетната напълно замаяна.
Излизам от приемната и влизам в аптеката отсреща. Подавам рецептата през гишето, после сядам в един стол и гледам как Джеси крачи напред-назад с ръце в джобовете на панталоните. Обръщам се напред и забелязвам, че аптекарят ми хвърля погледи. Едва тогава осъзнавам, че вероятно смята, че ям хапчетата си. Изкушението да обясня почти ме кара да стана и да приближа гишето, но аптекарят ме вика и аз приближавам, за да взема хартиения плик от него.
— Благодаря – усмихвам се и бързам да изляза, но просто се изправям пред моя мрачен мъж отвън.
— Какво е това? – Очите му са приковани към плика.
— Резервни хапчета – съскам в лицето му. – След като не съм бременна, бих искала да си остана така.
Раменете му увисват и главата му се отпуска. Боря се с всепоглъщащата вина, която ме обзема, щом виждам как реагира на новината, но трябва да я пренебрегна. Заобикалям го и тръгвам напред. Краката ми леко треперят и сърцето ми тупти безмилостно в гърдите ми.
— Няма да се върнеш у дома, нали? – извиква той след мен.
Преглъщам буцата в гърлото си и продължавам напред. Не, няма да се върна, но планът беше само за пет дни, за да не ме хване в лъжа и да се тревожа за болницата, когато получа час. Но думите му носят безвъзвратност и още по-тревожното е, че той не настоява да остана с него. Ако премахна бебето от живота си, очевидно ще премахна и Джеси. Тази мисъл завладява емоциите ми. Живот без Джеси?
Вървя срещу вятъра, а лицето ми е мокро от сълзи.
ДЕВЕТА ГЛАВА
Чувството на празнота беше неизбежно. Чувството на пустота и нещастие беше неизбежно. Но съкрушителната вина, която ме поглъща, не беше очаквана. Борих се с пристъпите й, когато Джеси беше пред мен с победен вид, но сега съм погълната от вината. И съм бясна, че се чувствам така. Липсата на желание да си уредя час за ултразвук също ме плаши.