— Не трябваше ти да решаваш моето бъдеще – казвам по-спокойно и продължавам към колата, олюлявайки се леко към бордюра. Нямам представа къде е паркирана, но не се съмнявам, че достатъчно скоро ще чуя упътвания.
— Ти си шибан трън в задника – сопва се. – А аз мислех за нашето бъдеще. – Той ме вдига на ръце и ме понася.
— Джеси, свали ме долу! – оплаквам се немощно. Вялият ми опит да се измъкна на свобода наистина е доста жалък.
— Няма да те пусна, жено.
Отказвам се. Тялото ми е слабо, мозъкът ми е размътен, а гърлото ме боли и стърже от толкова много крясъци. Оставям Джеси да ме отнесе до колата и да ме постави на седалката и дори не протестирам, когато се навежда, да ме закопчае. Мърмори неразбираемо, докато дърпа ръба на роклята ми надолу, и после тръшва вратата. Усещам как се качва в колата и слабо дочувам приятните звуци на Ед Шийрън, умственото изтощение ме надвива и вече не мога да намеря сили да крещя на Джеси. Подпирам чело на прозореца и се взирам празно в ярките светлини на нощен Лондон, които прелитат покрай прозореца.
* * *
— Боже! – чувам неодобрителния тон на Клайв, когато пристигаме, подскачаща нагоре-надолу в ритъм с крачките на Джеси. – Да повикам ли асансьора, господин Уорд?
— Не, ще се погрижа – гласът на Джеси вибрира в мен. – Шибаната рокля е нелепа – мърмори, докато вика асансьора, и стъпва моментално вътре, щом вратата се отваря.
Изправям се в ръцете му и се гърча, за да се освободя. Изглежда, съм пропуснала един етап на пиянство и съм минала от пияна и непокорна към много опърничава.
— Мога да вървя – сопвам се.
Той се подсмихва и ме пуска, но само защото няма къде да избягам и няма коли, пред които може да изляза. Вратата на асансьора се отваря и аз първа излизам, докато ровя в чантичката си за ключовете. Намирам ги забележително бързо, като се имат предвид треперещите ми ръце, но способността ми да вкарам подходящия ключ в ключалката е изцяло друг въпрос. Затварям едно око и се опитвам да се съсредоточа, докато бавно насочвам ключа към дупката. Чувам как Джеси мърмори под нос зад мен, но не му обръщам внимание и продължавам с опитите си. Сигурно му е писнало да чака, защото внезапно увива ръката си около китката ми, задържа я стабилна и я насочва успешно към ключалката.
Вратата се отваря, аз изритвам обувките си и минавам през огромното пространство, като внимателно тръгвам по стълбите. Стигам до горе, но не завивам вляво към главната спалня, а вместо това тръгвам вдясно и се настанявам в любимата ми стая за гости. Сривам се на леглото напълно облечена и без да свалям грима си – чист признак за пълно изтощение и пиянство. Но не оставям това да ме тревожи дълго. Очите ми се затварят сами и усещам как се отнасям в пиянски сън.
— Да се отървем от това!
Роклята е отлепена от тялото ми. Аз съм полузаспала. Знам, че все още съм леко пияна и очите ми са залепнали от спиралата.
— Ще я срежеш на парчета ли? – мърморя раздразнено.
— Не – казва спокойно. Обгръща тялото ми със силните си ръце и ме повдига от леглото. – Може да не ти говоря – прошепва той, – но няма да ти говоря в нашето легло. – Автоматично вдигам ръце и ги сключвам около него, и заравям лице във врата му. Може да съм малко пияна и много ядосана, но разпознавам любимото си място. Той ме полага на леглото и няколко мига по-късно ляга до мен и ме придърпва към гърдите си.
— Ава? – прошепва в ухото ми.
— Какво?
— Ти ме караш да полудявам.
— Да полудееш от любов ли? – мърморя сънливо.
Усещам как ме притиска към себе си.
— Това също.
* * *
— Обичам те.
Какво е това? Размърдвам се и разтварям залепналите си от спиралата очи.
— Пий! – нарежда тихо.
Изстенвам и се изтърколвам във възглавницата.
— Остави ме на мира! – хленча. Чувам как се смее.
Главата ми бучи. Дори не съм я вдигала от възглавницата, а вече имам чувството, че „Блек Сабат” правят репетиция в черепа ми.
— Ела тук! – пъхва ръка под кръста ми и ме дръпва по леглото до скута си. Дланта му приглажда косата ми назад от лицето и аз надзъртам през клепачи. Виждам чаша с шипяща вода до устните ми. – Пий! – настоява той. Оставям го да допре чашата до устата ми и отпивам хладната шипяща течност. – Всичката!
Довършвам цялата чаша, после се сривам върху голите му гърди. Махмурлукът ми обикновено е ужасен.
— Колко е зле? – пита той. Знам, че се хили.
— Зле е – изграчвам. Очите ми са натежали и се чувствам прекалено удобно, за да се замислям за събитията, които ме събраха с този впечатляващ махмурлук… с този подлудяващ мъж.