— Това обяснява нещата – казвам с лек смях.
— Те просто говорят – мърмори Джеси и ме води напред.
— Изглеждат много приятелски настроени. – Гледам как Кати се върти и се кикоти, докато Клайв я забавлява с думи и жестове. Той изглежда също толкова увлечен, колкото и икономката на Джеси.
Тя ни забелязва.
— О! Аз тъкмо се качвах нагоре.
— Няма проблем. – Джеси не изглежда впечатлен и не спира. Аз обаче бих искала да се задържа и да видя развитието. Усмивката ми се разширява, докато минавам, а Кати и Клайв се изчервяват обилно. – Свърши ми фъстъченото масло – обажда се Джеси докачливо.
— Има цял кашон в шкафчето, момчето ми. Мислиш ли, че ще те оставя без масло? – Кати изглежда подразнена от критичния коментар на Джеси. Разсмивам се искрено, особено когато Джеси започва да се оплаква под нос.
— Не бъди толкова сърдит! Те само си говорят – мъмря го, когато излизаме на слънчева светлина и Джеси слага очилата си.
— Не е правилно. – Той потръпва и пуска ръката ми.
Започвам да ровя в чантата си за моите очила.
— О, тя може да го кани горе, когато ни няма. Забелязах, че чаршафите в стаята за гости са малко… разбъркани.
— Ава! – крещи той и вдига изкривено от неодобрение лице към небето. – Недей!
Смея се.
— Не бъди толкова задръстен!
— Не съм. – Възмутената му физиономия се разведрява веднага. Вече се усмихва.
— На какво се хилиш така самодоволно? – питам.
Сваля очилата си и се приближава към мен. Навежда се и носовете ни се докосват.
— Купих ти подарък.
— Така ли? – Целувам го. – Какъв?
— Обърни се!
Отдръпвам се и гледам доволните му очи, докато кимва зад рамото ми. Бавно се извъртам и стоя няколко мига, оглеждайки парка за нещо, което трябва да видя, но нищо не изскача към мен. Ръката му се появява през рамото ми и комплект ключове за кола увисват пред лицето ми. Едва тогава забелязвам огромния яркобял „Рейндж Ровър”, спортен модел, с блестящи колела. Или танк, все едно.
„О, не!”
Не мога дори да измисля някакви думи. Как съм го пропуснала? Сега ме заслепява. Присвивам се, когато раздрънква ключовете пред мен, сякаш смята, че не съм
забелязала подаръка си, и се опитва да ми подскаже още. Няма нужда. Виждам го. И го мразя.
— Ето там. – Сочи и раздрънква ключовете отново.
— Имаш предвид космическия кораб ли? – питам сухо. Няма да карам това нещо, независимо колко пъти ще получа обратно броене или вразумително чукане като последствие.
— Не ти ли харесва? – изглежда засегнат. Мамка му, какво да кажа?
— Харесвам моето „Мини”.
— То не е безопасно. – Вече изглежда обиден, за което бях сигурна. Минава пред мен и поглежда към шокираното ми лице. – Това е по-безопасно.
Не мога да скрия изумлението, което се изписва на лицето ми.
— Джеси, това е мъжка кола, като за Джон. Огромна е, мамка му!
— Ава! Внимавай с шибания език! – мръщи ми се. – Поръчах я в бяло. Това е дамски цвят. Ела, ще ти покажа! – Хваща раменете ми и ме повежда към гигантската снежна топка. Колкото повече приближавам, толкова повече я мразя. Прекалено много бие на очи. Обичам моето „Мини”. – Виж! – Отваря вратата… и ахвам.
Става по-лошо.
Бяло… навсякъде. Бял кожен волан, бял кожен лост за скорости, бели кожени седалки. Дори стелките са бели.
Поглеждам към Джеси, към моя заблуден съпруг, и поклащам глава, но не мога да съм неблагодарна. Той изглежда толкова доволен от себе си. Мислех, че този мъж има добър вкус.
— Не знам какво да кажа – промълвих, но наистина не знам. – Можеше просто да ми купиш часовник или огърлица, или нещо такова. – Иска ми се да ми беше купил часовник или огърлица, или нещо такова.
— Скачай вътре! – Повежда ме към… нещото.
Ахвам. „О, не!” Избродиран в облегалката за глава на предната седалка се мъдри надписът „Г-жа Уорд”.
Това отива прекалено далеч.
— Няма да карам това нещо! – изтърсвам, преди мозъкът ми да филтрира обидното изявление.
— Шегуваш се!
Е, това просто ме отървава от всякаква вина, която имах, и сега токчетата ми се вкопават твърдо.
— Не! Джеси, тази кола е прекалено голяма за мен.
— Безопасно е. – Вдига ме и ме поставя на шофьорската седалка. Чувствам се малка. – Виж! – Пресяга се, натиска копче и се отваря отделение, разкриващо компютърен екран. – Всичко, което може да ти потрябва. Заредих любимата ти музика – ухилва се, натиска копче и през всички милиони колони се разнася „Масив Атак”. – Можеш да мислиш за мен.