— Мисля за теб всеки път, щом се обадиш и чуя това парче – изскачам. – Искам твоята кола. Ти може да караш тази – и махвам към блестящата купчина метал.
— Аз ли? – По лицето му преминава разтревожено изражение. – Но това е малко… – прокарва очи по подаръка ми – …момичешко.
— Така е и знам каква игра играеш, Уорд. – Соча с пръст гърдите му. – Единствената причина да искаш да карам това нещо е, защото е огромно и има по-малка вероятност за нараняване, ако катастрофирам. Украсата няма да ме убеди. – Поглеждам вътре и умът ми рисува представи за бебешки и детски седалки. И количка в багажника. „О, не!” Обръщам се и изфучавам към моето прекрасно малко „Мини”, в което няма никаква възможност да натикам количка…
Смаяна съм, когато стигам до колата си без никаква намеса в стила на Джеси. Поглеждам в огледалото за задно виждане, докато нагласявам колана и виждам как се обляга на собствената си кола със скръстени на гърдите ръце. Не обръщам внимание на намръщеното му, но красиво лице и паля колата. Бързо се измъквам от мястото и се отправям към портата.
— Невъзможен мъж! – мърморя на себе си и се пресягам, за да натисна копчето на малкото черно устройство, което ще отвори портите.
Него го няма.
— Какво? – крещя изумена. – Мамка му! – Натискам спирачките и изскачам. Намръщеното му лице вече е ведро и усмивката му – бляскава.
— Планираш ли да ходиш някъде?
— Майната ти! – крещя през паркинга. Грабвам чантата си от предната седалка и оставям колата точно където е с отворена врата. Тракам ядосано с токчета към портата за пешеходци, но този път нямам този късмет да избегна намесата в стил Джеси. Бързо ме грабва и ме натъпква обратно в моя блестящ нов сватбен подарък.
— Ще внимаваш ли с шибания си език? – Поставя ме на шофьорската седалка и ми слага колана, после дръпва ключовете на моето „Мини” от ръката ми. – Защо трябва да ми се противопоставяш за абсолютно всичко? – Започва да прехвърля всичките ми ключове при ключа от новата ми кола.
— Защото си неразумен задник! – Премествам се ядосано в седалката си. – Защо ти да не ме откараш до работа?
— Вече закъснявам за среща, защото жена ми не прави каквото й се казва. – Хваща тила ми и ме дръпва към устните си. – Всеки би си помислил, че искаш наказателно чукане.
— Не е вярно!
Усмихва се и ме дарява с гореща целувка, от която можеш да се разтопиш. Дълга – от онези целувки, които размазват всякакво упорство в мен.
— Ммм, вкусна си, бебче. По кое време свършваш работа?
Пуска ме и както винаги съм без дъх.
— В шест.
— Ела право в имението и донеси папките си, за да можем да довършим поръчките за новите стаи! – Натиска друго копче, за да спусне прозореца на вратата, после я затваря и се обляга на нея. Изглежда доволен от себе си. – Обичам те.
— Знам – мърморя и завъртам ключа в стартера.
— Говори ли вече с Патрик? – пита. Въпросът му ме спира и ми напомня, че трябва да изпълня това задължение.
— Премести колата ми! – сопвам се, без да знам какво друга да кажа.
— Приемам това за „не”. Ще говориш с него днес! – Това не е въпрос.
— Премести колата ми! – повтарям сприхаво.
— Всичко, което искаш, жено. – Погледът му ме предупреждава, но аз не му
обръщам внимание.
— Къде ще паркирам това нещо, по дяволите?
Започва да се смее и тръгва да премести колата ми. После скача в своя автомобил и пили гумите на излизане от паркинга.
* * *
След като се въртя из най-близкия паркинг цяла вечност, най-после откривам две места, които да заема. Нахлувам през вратата на офиса и първото, което виждам, е букет кали, пръснати по бюрото ми. Когато приближавам, виждам малка кутия.
— Скъпа! – напяването на Том не ме отклонява от малката кутия.
— Добро утро! – поздравявам. Сядам и вдигам кутията. – Добре ли си?
— Жизнерадостно. Ти? – Том вече изглежда любопитен. Това ме кара да откъсна очи от кутията и си спомням последния път, когато го видях.
— Добре съм – отвръщам и виждам как започва да се хили безочливо.
— Казвал съм го преди, ще го кажа отново. Боже, този мъж може да се мръщи много секси! – Започва да вее на лицето си с подложка за кафе. – Горещо!
Мръщя се и отново поглеждам към кутията. Какво ли ми е купил сега?
— Кой достави това? – питам и вдигам кутията.
— Цветарката. – Том свива рамене и се връща при компютъра си. Оставя ме да разопаковам грижливо увитата кутия. Въздъхвам, когато я отварям и се изправям лице в лице с „Ролекс” в графитено и златно. Това е женската версия на часовника на Джеси и е зашеметяващ, но е и още една отговорност.
— Леле! – изпада във възторг Сали, когато зърва съдържанието. – Леле, леле, леле! Красив е.