Скачам и забързвам към паркинга, за да прибера подаръка си, като по пътя се обаждам на Кейт.
— Какво каза тя? – изписква по телефона, преди дори да е позвънил.
— Извини се – леко съм задъхана. – Все едно, ще задържа бебето.
Кейт ми се смее.
— Разбира се, че ще го задържиш, тъпа краво.
Усмихвам се и се затичвам към паркинга, нетърпелива да приключа срещата с Рут, за да мога да видя Джеси.
* * *
— Ава! – Усмихнатото й лице ме ядосва.
— Здравей, Рут! – Почти я избутвам, за да вляза в оголената кухня и да направя бърз анализ. Всичко изглежда наред. Не е изскочило нищо, което да създава проблем. – Не мога да остана дълго, Рут. Имам друга среща. – Обръщам се с лице към нея.
— О? Кафе? – изглежда изпълнена с надежда.
— Не, благодаря. Какъв е проблемът? – питам. Опитвам се да я накарам да се раздвижи, но тя сякаш не бърза, докато се носи около една импровизирана маса и започва да се мотае с някаква чаша.
— Ще направя едно за себе си и можем да седнем в дневната, където не е толкова прашно.
Кривя лице от безсилие.
— Съжалявам, дублирала съм срещата, Рут. Може ли да сменим часа? – усещам паника.
— О! Няма да отнеме много време. – Продължава бавните си занимания, докато аз помръдвам нервно зад нея. Човек може да си помисли, че го прави нарочно. – Добре ли прекара уикенда с родителите си?
Въпросът ме изненадва, но бързо включвам мозъка си, преди да се изтърва.
— Да, благодаря.
— Сигурна ли си, че не искаш кафе? – Лениво отива до хладилника, за да вземе млякото.
— Да, честно, не искам. – Не мога да скрия раздразнението в гласа си. Чувствам се наистина подразнена.
— Странно. Сигурна съм, че те видях в петък вечер – казва тя небрежно – в един бар. Как се казваше? Налива млякото спокойно и разбърква дори още по-бавно. – Сетих се. „Барок” на „Пикадили”.
— О? – Мамка му! – Да, бях с някои приятели. Нищо особено. Заминах при родителите си в събота сутрин – пръстите ми диво се усукват в косата ми. Защо изобщо я лъжа? Какво правя и защо го правя, след като това не е нейна работа.
Тя се обръща с усмивка, но тогава погледът й попада върху лявата ми ръка и няма никаква грешка, че очите й се опулват. Поглеждам към украсения ми с диаманти пръст и внезапно ми става неудобно.
— Не каза, че си омъжена – смее се тя. – Чувствам се толкова глупаво. Аз те съветвам да разкараш всички мъже, а ти през цялото време си била омъжена. – Тя започва да се изчервява и осъзнавам нещо ужасно.
Тя е лесбийка! „О, не! О, по дяволите!” Това обяснява всичко – поканите за питиета, постоянните обаждания и срещи, а сега очите й се пулят към пръстените ми. Тя ме харесва. Сега вече наистина се чувствам неудобно.
— Чакай малко! – мръщи се тя. – Помня, ти казваше, че имаш приятел – намръщва се по-силно. – И миналата седмица нямаше никакви пръстени.
Размърдвам се на токчетата си.
— Наскоро се омъжих. – Няма да обяснявам. – Пръстените ми се нуждаеха от стесняване. – Не мога да я погледна. Тя е привлекателна, но не по този начин.
— Защо не каза? – изглежда обидена.
Защо не съм казала ли? По много причини.
— Беше в тесен кръг. Само семейството. – Щеше ли да очаква покана, или щеше да се опита да ме спре? Целият този разговор ме кара да искам да се добера до Джеси още по-бързо. Дали да й кажа, че съм бременна? Като гледам лицето й, вероятно това ще я довърши. Изглежда наранена. – Рут, наистина трябва да питам какво искаше да обсъдим, за да мога да го оправя и да продължим. Съжалявам.
Тя очевидно не успява да скрие тревогата си и ми отправя фалшива усмивка.
— Не, върви! Може да почака.
Облекчена съм, но и шокирана. Вероятно това беше най-доброто, което можеше да се случи. Дали тя ще се откаже от постоянните си предложения за питиета и срещи? Не мога да повярвам, че не съм разбрала досега. Жена, която изглежда така и няма мъж? Не мисля дълго върху това. Нямам търпение да избягам, и то не само защото имам жена ухажор.
— Благодаря, Рут. Ще уговорим нова среща. – Не се задържам. Излизам набързо и махвам с ръка през рамо. Такава съм глупачка.
Изтичвам по пътеката и скачам в моята лъскава нова кола. Едва не се разридавам, когато „Ангел” атакува слуха ми.
* * *
Натискам копчето на интеркома като луда, но след няколко агонизиращи минути вратите все още не се отварят, затова бръквам в чантата си и вадя телефона, за да му се обадя. Позвънява веднъж.