— Ава?
— Портите не се отварят! – Гласът ми е изтормозен и откачен, но направо се побърквам от нуждата да видя Джеси.
— Хей, успокой се! – Неговият е също толкова неспокоен. – Къде си?
— На входа! Натискам копчето, но никой не отваря.
— Ава, престани! Тревожиш ме.
— Нуждая се от теб – изхлипвам. Най-накрая се предавам на съкрушителната вина, която се трупа дълбоко в мен от дни. – Джеси, нуждая се от теб.
Чувам затрудненото му дишане в телефона. Той тича.
— Дръпни сенника, бебче!
Поглеждам през сълзи и дръпвам бялата кожа. Откривам две малки черни устройства. Не чакам указания. Натискам и двете и портите започват да се отварят. Хвърлям телефона на седалката, натискам газта и се изстрелвам напред. Вече плача силно с болезнени тежки сълзи, докато се движа като в мъгла по оградената с дървета алея. Виждам астън мартина на Джеси да се носи насреща ми. Набивам спирачки, изскачам от колата и тичам презглава към него.
Той изглежда напълно ужасен, докато излиза от колата си, оставяйки вратата отворена, и спринтира към своята луда, истерична съпруга. Не мога да се спра. Аз го побърквам от страх, но тази внезапна яснота ме вкара в пристъп на паника. Загубила съм контрол върху емоциите си. Кучката с ледено сърце, която бях, внезапно е започнала да се топи и вече виждам нещата ясно.
Телата ни се сблъскват и веднага съм погълната от неговото. Всеки твърд мускул се притиска към мен, докато ме вдига и ме държи здраво към тялото си. Плача неумолимо във врата му, а той крачи по алеята и просто ме държи. Толкова съм глупава. Аз съм такава глупава, егоистична, безсърдечна крава.
— Боже, Ава! – пъшка Джеси във врата ми.
— Съжалявам – все още звуча безумно, въпреки че се чувствам милион пъти по-добре, след като вече съм в обятията му.
— Какво е станало?
— Нищо. Просто трябваше да те видя. – Стискам го по-силно. Не мога да се приближа достатъчно до него.
— По дяволите, Ава! Моля те, обясни ми! – Опитва се да ме пусне, но аз укрепвам моята желязна хватка. Не мога да се меря с него. Скоро ме отделя от тялото си и ме поставя срещу себе си. Оглежда всеки квадратен сантиметър от фигурата ми, докато държи раменете ми. – Какво става?
— Бременна съм – хлипам. – Излъгах те. Съжалявам.
Той потрепва и ме пуска. Отстъпва назад с широко отворени очи. Бръчката му е дълбока.
— Какво?
Избърсвам търкалящите се сълзи и свеждам поглед към земята. Толкова се срамувам от себе си. Той не е светец, но се опитваше да създаде живот, а аз мислех как да го унищожа. Това е непростимо, не че мога да му го кажа.
— Ти ме вбесяваш толкова много – прошепвам жално. – Ти ме вбесяваш, а после ме правиш толкова щастлива. Не знаех какво да правя. – Това е толкова слабо и жалко извинение.
Когато минават няколко неудобни мига в мълчание, а той все още не е проговорил, рискувам да погледна към него. Той е шокиран.
— Мамка му! Ава, да не се опитваш да ме вкараш в лудницата? – Заравя ръце в косата си и поглежда нагоре към небето. – Да не си играеш с мен? Защото наистина нямам нужда от това. Едва свикнах, че не си бременна, а сега си?
— Бременна съм.
Главата му се отпуска, ръцете му също. Просто висят от двете страни на тялото му, докато ме изучава внимателно с невярващ израз на лицето.
— Кога щеше да ми кажеш?
— Когато аз самата приемех факта. – Не лъжа и липсата на нужда да потисна естествения си рефлекс ме уверява в това. Може би се опитвах да се възползвам от доминиращия Джеси, преди да започне отново да се държи с мен като със стъкло. Дори не знам. Бях толкова глупава.
— Ще имаме бебе? – той едва прошепва думите и аз кимвам в потвърждение. Не мога да говоря. Погледът му се спуска от очите ми към корема ми и се задържа там. Една сълза се търкулва по бузата му. Това разпалва още повече вината ми, но когато Джеси пада на колене, губя напълно контрол върху моя собствен плач. Просто стоя и плача, и гледам отпуснатото му тяло и как от очите му мълчаливо се ронят сълзи. Наистина си играех с него, сякаш това му е нужно, щом става дума за мен.
Естественият отговор на реакцията на моя красив невротичен мъж е да се присъединя към него на земята. Ръцете ми обгръщат раменете му и го притискам близо до мен, докато хлипа във врата ми. Гали ме по гърба, сякаш проверява дали наистина съм тук.
— Толкова съжалявам – казвам тихо.
Той не говори. Става и ме изправя със себе си, после ме отнася в колата си и ме поставя на седалката. Остава мълчалив, докато ме закопчава. Вади телефона от вътрешния джоб на сакото си, затваря вратата, после се отдалечава и се обажда на някого, докато премества новата ми кола от алеята.