— Още не беше потвърдено дори, а ти се държеше с мен като с безценен предмет.
Въздиша тихо, вдига ръцете ни и ги поставя върху сърцето си, но все още не поглежда към мен.
— Също така мислиш, че може да обичам нашето дете повече, отколкото обичам теб.
Тези думи ме вцепеняват. Това е мисъл, която отказвах да допусна, всеки път, когато се опитваше да се завихри в главата ми. Наистина се тревожа, че ще обича детето ни повече, отколкото обича мен. Егоистично, да, но ме плаши до смърт. Неразумната мисъл се спотайваше някъде там, вече си го признавам. Имам любовта му от съвсем скоро и съм благословена с нея. Кой не би искал да бъде обичан толкова силно, толкова страстно? Не съм готова да го деля с никого, дори с част от нас.
— Така ли ще е? – питам тихо. Дори не съм сигурна. Мога да съдя единствено по отчаяното му желание да има бебе, въпреки че все още не мога ясно да осъзная защо.
Бавно повдига очите си и разкриват тъга, която не съм виждала преди. Или може би разочарование. Не съм сигурна.
— Усещаш ли това? – Долепя дланите ми до гърдите си и ги държи там здраво. – Създадено е да те обича, Ава. Прекалено дълго време беше безполезно, излишно и нежелано. Сега се преуморява. Издува се от щастие, когато те гледам. Пръска се, когато се караме. И бие диво, когато правим любов. Може би прекалявам с любовта си, но това никога няма да се промени. Ще те обичам толкова свирепо до деня, в който умра, бебче. Със или без деца.
Това ме парализира още повече от преди. Наистина не е възможно да не обичам този мъж.
— Не искам никога да живея без свирепата ти любов.
Плъзга ръка зад тила ми и ме придърпва напред, за да допра чело в неговото.
— Няма. Никога няма да спра да те обичам силно. Любовта ми ще става все по-силна, защото всеки ден, който прекарвам с теб, е още един ден на спомени с теб. Спомени, които ще кътам като съкровище, а не спомени, които ще искам да забравя. Умът ми е изпълнен с прекрасни моменти за нас и те заместват миналото, което се е наслоило в мозъка ми. Те гонят моето минало, Ава. Нуждая се от тях. Нуждая се от теб.
— Имаш ме – въздишам и премествам ръце върху раменете му.
— Повече никога не ме напускай! – Целува ме нежно. – Толкова силно боли.
Сядам в скута му и го издърпвам нагоре с мен. Обгръщам го плътно с ръцете си и притискам уста до ухото му.
— Обичам те лудо – прошепвам. – И свирепо. Това никога няма да се промени, никога. – Целувам ухото му. – Точка.
Обръща глава към мен и докосва устните ми.
— Добре. Сърцето ми е преизпълнено от щастие.
Усмихвам се, докато подсилва щастието си с целувка. Отпуска се назад във ваната, докато се просвам върху гърдите му. Просто се целуваме дълго, дълго време. Целувката ни е нежна и сладка, но точно от това се нуждаем и двамата в този момент – от чиста, безпардонна и силна любов. Тя е могъща. Тя ни парализира.
Отдръпва се и обгражда лицето ми с ръце.
— Нека те изкъпя!
— Така ми е удобно. – Искам само да лежа върху гърдите му и да остана така, докато водата изстине и съм принудена да изляза от огромната вана.
— Може да се настаним удобно в леглото и ти да заспиш в обятията ми, където ти е мястото.
Мръщя се.
— Още не е дори следо… – Спирам. – Не се върнах на работа! – Започвам да се измъквам, за да се обадя на Патрик, но Джеси бързо ме спира и ме дръпва отново върху гърдите си.
— Погрижих се. Успокой се, жено!
— Кога?
— Когато те доведох у дома. – Обръща ме в скута си и вади гъбата от водата.
— Какво му каза?
— Че си болна.
— Скоро ще ме уволни – въздъхвам и се навеждам напред, като отпускам натежалата си глава между коленете. Оставям Джеси да ме накисне цялата с лениви движения на гъбата. Тишината е удобна, а умът ми е спокоен. Затварям очи и попивам любовта, която усещам при всеки наш допир. Тя е толкова силна. Може да се пребори с всяко препятствие, поставено между нас, независимо дали неодушевен предмет като гъбата или жив, дишащ човек като Корал или Сара… или Микаел. Нищо не може и нищо няма да ни раздели. Само ние.
След като се е грижил за мен известно време, ме увива в кърпа и ме поставя да седна върху мивката.
— Стой тук! – нарежда нежно, после ме целува бързо по устните и ме оставя със сбърчено чело.
— Къде отиваш? – извиквам след него.
— Просто чакай!
Чувам тършуване и шумоленето на хартиен плик и Джеси скоро отново застава пред мен и го държи нагоре с леко вдигнати вежди.
— Какво е това? – питам и дръпвам малко кърпата си.
Поема дълбоко въздух, отваря я и я пъха към мен, така че да мога да погледна. Хвърлям му въпросителен поглед и се навеждам напред, за да погледна в плика. Подскачам и ахвам шокирано, щом забелязвам съдържанието.