Пръстите му започват да се плъзгат нагоре по краката ми и той наблюдава пътя им.
— Когато те оставих за онези четири дни…
— Недей! – изтърсвам. – Моля те, не говори за това!
— Нека ти обясня нещо! Важно е. – Дръпва ме към себе си и заставаме нос до нос. – Бях толкова объркан от това, което чувствах. Нужно ми беше това време далеч от теб, за да разбера точно какво е. Не можех да открия защо се държа като побъркан. Наистина мислех, че полудявам, Ава.
Никак не се радвам на това напомняне. Не знам накъде води това, но вече съм наясно, че ме е напуснал, защото е знаел, че е загазил, защото не е искал да ме нарани. Няма нужда да изживявам всичко това отново.
Гризе леко устната си точно под носа ми, а после продължава.
— Прекарах третия и четвъртия ден да преживявам отново всеки един миг с теб. Повтарях си ги отново и отново, докато започнах да се изтезавам, затова дойдох да те търся. Тогава ти отново избяга.
Разбира се, че избягах. Инстинктът ми не ме подведе. Дори да не бях напълно сигурна защо бягам, знаех че трябва.
— Ава, в нощта, когато ми каза, че ме обичаш, всичко стана толкова шибано ясно, но в същото време имаше много неизвестни. Исках да ме обичаш, но знаех, че не ме познаваш, знаех, че има неща, които ще те накарат отново да избягаш, но също така знаех, че ти принадлежа, и бях уплашен до смърт, че когато разкриеш всичко, отново ще изчезнеш. Не можех да рискувам, не и след като ми отне толкова време да те намеря. – Очите му се затварят и той поема още веднъж въздух, за да събере смелост. – Взех хапчетата ти онази нощ.
Дори не съм изненадана. Той призна не само че ги е взел, а и защо. За него е логично, в неговия откачен свят, но вече някак си е логично и за мен.
Устните му се притискат към моите нежно.
— Седях цяла нощ и гледах как спиш. Можех да мисля единствено за всички причини да не ме искаш. Знаех, че не е правилно да взема хапчетата, но те бяха от второстепенно значение. Бях толкова отчаян.
Отпускам се върху него и лицето ми се сгушва във врата му. Знаех всичко това, освен че ме е гледал как спя. Знаех, че е продължил да ги взема, защото все още не бях научила всичко за него.
— Значи не искаш бебе. Искаш само да ме задържиш, така ли?
Дръпва ме от врата си и ме заслепява с усмивката си, запазена само за мен.
— Искам всичко на света с теб, бебче.
Мисля, че дълбоко в себе си съм знаела и това.
— Благодаря за часовника.
Усмихва се и прокарва пръст по долната ми устна.
— За теб винаги.
Притискам устните му. Целувката ни е бавна, нежна и изключителна. Точно каквато трябва да бъде в този момент.
ЧЕТИРИНАДЕСЕТА ГЛАВА
Събуждам се от познато бръмчене и ритмично думкане. Знам къде да го намеря, затова слизам във фитнеса. Стоя от другата страна на стъклената врата и гледам как мускулите по напоения му с пот гръб се движат, докато Джеси бяга по пътеката и гледа спортните новини на окачения телевизор. Отварям тихо вратата, влизам и заставам пред машината за бягане, после разполагам голия си задник върху пейката за тежести пред него.
Той тича… много бързо, но когато се облягам назад на ръцете си, удря с юмрук копчето за забавяне и започва да крачи равномерно, докато спира напълно. Сънливите ми очи пируват, докато го гледам как грабва една кърпа и я прокарва през косата и лицето си. Той е грамада от чиста, здрава и блестяща пот. Иска ми се да го изям.
Наблюдава ме много внимателно, докато се обляга напред и се подпира на предната част на машината.
— Утро! – Очите му пробягват надолу по тялото ми и после пак нагоре и се втренчват в моите.
— Утро и на теб! Защо тичаш тук? – Вече знам отговора на този въпрос и ако съдя по леката, едва забележима усмивка на лицето му, той също знае, че го знам.
— Харесва ми промяната.
Поглеждам го въпросително, но не си правя труда да го предизвиквам. Щом бременността ми го спира да ме измъква от леглото на разсъмване, за да тичаме из Лондон, тогава чакам с повече нетърпение следващите осем месеца.
— Не помня да съм заспивала.
— Угасна като крушка. Бях доволен, че си сгушена до мен, затова те оставих. Ти спеше като за световно, бебче.
При този коментар се прозявам и протягам ръце над главата си.
— Колко е часът? – В същото време чувам входната врата да се отваря и затваря, а после и веселия глас на Кати. Ако тя е тук, значи трябва да е около осем, а аз съм гола-голеничка. Скачам. – Гола съм!
Джеси се подхилва и слиза от пътеката.
— Така е – смее се и тръгва към мен. – Какво ли ще си помисли Кати?