— Няма да получиш извинително чукане – направо изхриптявам върху него. Въпреки лекото ми гадене и въпреки че ме привлича, се боря. Няма да отстъпя за това. Днес ще ми спре яйцата, утре ще бъде нещо по-крайно.
Устните му оформят права черта, а зелените му очи се присвиват.
— Езикът!
— Не! Ти няма… – Не успявам да се изкажа до края, защото напада устните ми свирепо. Знам точно какво прави, но въпреки това замятам чантата на пода и сграбчвам с ръце покрития му с костюм гръб. С крака обвивам кръста му. Това е Джеси, когото познавам и обичам. Няма как да съм по-щастлива. Изстенвам, дръпвам сакото му, стискам косата му и захапвам устната му.
— Упорита жена! – Стига до ухото ми и захапва, потраквайки със зъби по обицата ми. – Някой си го търси. – Целува чувствителната вдлъбнатина под ухото ми и аз потрепервам от глава до пети. – Да те накарам ли да крещиш на стълбището, Ава?
Мили Боже, искам да ме чука на стълбището.
— Да.
Отдръпва се и ме оставя да се спусна надолу по стената, после оправя панталона около слабините си и наблюдава шокираното ми лице през полуспуснати клепачи.
— С удоволствие, но закъснявам.
— Копеле такова! – изплювам и се опитвам отчаяно да се успокоя. Не е добре. Защо да се преструвам на незасегната? Няма да се получи. Навеждам се и грабвам чантата си, после отварям вратата и тракам ядосано с токчета през фоайето.
— Добро утро, Ава! – Свежият и щастлив тон на Клайв ме ядосва.
Едва успявам да изсумтя ниско, докато минавам. Излизам на слънчевата светлина и слагам очилата си. Моят подарък не е тук, но моето „Мини” е. Ще трябва да ме пусне да изляза. Скачам вътре и паля. Веднага чувам почукване по прозореца.
— Да? – питам, докато смъквам стъклото надолу.
— Аз ще те закарам на работа. – Това е с онзи тон, но изобщо не ми пука.
Вдигам отново прозореца.
— Не, благодаря. – Излизам от мястото, като внимавам да не прегазя краката му, после вадя телефона от чантата и набирам „Луссо”. – Добро утро, Клайв! – поздравът ми е на милиони километри от сумтенето, което току-що предложих на старото момче.
— Ава?
— Да, извинявай за безпокойството! Може ли да отвориш портите?
— Разбира се. Сега ще го направя.
— Благодаря, Клайв. – Самодоволна усмивка повдига ъгълчетата на устните ми и хвърлям телефона на седалката, когато портите започват да се отварят. Не се задържам. Излизам от паркинга и зървам как Джеси размахва ръце над главата си, после тръгва обратно към фоайето.
* * *
След като обикалям цяла вечност паркинга, за да търся място, най-после нахлувам през вратата на офиса с половин час закъснение. Все още съм леко потна, още по-задъхана съм и раздразнението ми е очевидно, особено когато хвърлям чантата си през бюрото и тя повлича моливите със себе си. Силното тропане привлича вниманието на колегите ми, които подават глави от кухнята, за да видят за какво е цялата тази врява.
— По-добре ли се чувстваш? – пита Том. Оглежда цялото ми лепкаво тяло и на лицето му се изписва недоумение.
— Да! – излайвам. Грабвам чантата си от пода и се сривам в стола. Вдишвам няколко пъти, за да се успокоя, и се извъртам към кухнята, където откривам три чифта вдигнати вежди. – Какво?
— Изглеждаш ужасно – чурулика Виктория. – Може би не трябваше да идваш на работа.
— Мога да ти взема нещо от „Старбъкс” – предлага Сали мило.
Залепвам вяла усмивка на лицето си, защото виждам израженията, насочени към мен, които от любопитни са станали загрижени. Забравила съм, че се предполагаше да съм болна вчера.
— Благодаря, Сал. Би било чудесно.
Тя отива до бюрото си и вади монети от кутията с дребни.
— Някой друг?
Том и Виктория извикват своите поръчки към Сал, която едва се задържа да ги чуе и бързо напуска офиса, вероятно за да избяга от очевидно лошото ми настроение. Включвам компютъра и проверявам пощата си. Том и Виктория застават в края на бюрото ми скорострелно.
— Изглеждаш бледа – отбелязва Том и върти молив с пръстите си. Тюркоазената му риза и жълтата вратовръзка съсипват уморените ми очи.
— Наистина си бледа, Ава. Сигурна ли си, че си добре? – Виктория звучи и дори е по-загрижена от Том, който просто изглежда адски подозрителен.
Започвам да преглеждам имейлите си, като маркирам и трия купчината спам и промоционални глупости.
— Добре съм. Къде е Патрик? – Едва сега, след като съм се успокоила леко, забелязвам, че шефът ми не е дошъл, за да разследва шума.
— Лични срещи – изпяват двамата в съзвучие и аз поглеждам нагоре намръщена.
— Не беше ли на лични срещи вчера?
— Ще бъде тук утре – казва ми Том. – Мислиш ли, че най-после се развежда с Айрин?