Джеси ми се усмихва.
— Да. Виждаш ли колко щастлив ме правиш, когато правиш каквото ти се казва?
Не му обръщам внимание и пъхам геврека. Сдъвкам хапките все по-лесно и стомахът ми все по-малко реагира на храната. Джеси просто стои и ме наблюдава, докато унищожавам по-голямата част от закуската си, като оставям бекона и няколко късчета геврек настрани.
— Щастлив ли си? – питам. Знам, че аз съм. Вече се чувствам по-добре.
— Цветът на лицето ти е по-добър. Да, щастлив съм. – Грабва остатъците и ги хвърля в кошчето, после се навежда и допира нос в моя. – Благодаря! – Ухилва се и аз също му се усмихвам. – Работата ми тук е приключила. – Притиска устни към моите. – Сега ще оставя жена си да работи на спокойствие.
— Не, няма. – Присмивам се.
Отдръпва се назад и ми се усмихва наперено.
— Може да те проверя веднъж или два пъти.
— Не, няма. – Отново се присмивам.
— Няма да дам обещание, което не мога да спазя. Патрик тук ли е? – Въпросът му ми напомня, че все още не съм говорила с шефа си за Микаел.
— Не. На срещи е цял ден.
Джеси се изправя и хвърля поглед към косата ми, очевидно търси признак за пръсти в нея. Няма да ги намери, защото Патрик наистина е на срещи.
— Заради теб закъснявам – казва и поглежда към ролекса си.
— Ти си си виновен за закъснението. – Изкъшквам го и вдигам цветята, за да ги потопя във вода. – Върви!
Вдига ръка и тръгва назад.
— По-добре ли се чувстваш?
— Да. Благодаря! – Наистина съм му благодарна.
Дарява ме с усмивката си, запазена само за мен, намигва, праща ми въздушна целувка и излиза. Оставам с усмивка на лицето ми. Виктория и Сал се усмихват сърдечно, а Том припада зад гърба на моя господар.
Все още са толкова превзети.
* * *
Изкарвам до края на деня, без да повърна закуската си. Чувствам се много по-добре. Джеси ми прати пет съобщения и във всяко ме питаше как се чувствам.
Отговорът ми беше един и същ: по-добре.
Но в последното съобщение има различен въпрос.
Все още съм в имението. Идваш ли? Ще хапнем пържоли.
Последното ме изкушава.
Тръгвам. Х
Събирам си нещата и махвам за довиждане на колегите си. На вратата срещам жена, която държи букет цветя.
— Ава О’Ший? – пита тя. Не е обичайната цветарка, а и ме търси с моминското ми име. Джеси абсолютно никога не би направил това, а и вече ми прати цветя днес.
— Това съм аз – казвам предпазливо. Едва сега забелязвам, че цветята не са кали и изобщо не са свежи. Всъщност са мъртви. Поставя цветята в ръцете ми и пъха папката си в носа ми. Иска да се подпиша за увехнали цветя ли? Размърдвам ръцете си и успявам да надраскам нещо грубо по хартията.
— Благодаря – казва тя небрежно и се обръща да си върви.
Поглеждам към цветята малко объркана.
— Те са увехнали – извиквам след нея.
— Знам – отговаря, но изобщо не е притеснена.
— Мислите ли, че е нормално да доставяте такива цветя?
Тя се обръща и се засмива.
— Имала съм и по-странни поръчки.
Трепвам. Какви? Тя продължава по пътя си, без да си прави труда да ми обясни, затова намирам картичката и я подмятам в ръце, за да я извадя от малкия плик.
ТОЙ КАЗВА, ЧЕ ИМА НУЖДА ОТ ТЕБ. НЯМА.
МИСЛИШ, ЧЕ ГО ПОЗНАВАШ. НЕ ГО ПОЗНАВАШ.
АЗ ГО ПОЗНАВАМ. ОСТАВИ ГО!
ПЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА
Сърцето ми спира да бие в гърдите и едно име изскача в ума ми веднага.
Корал.
Би трябвало да съм обезпокоена, но не съм. Изпитвам собственическо чувство към Джеси. Представям си характерната му бръчка и разкъсвам злобното предупреждение бавно. За коя се мисли тя, по дяволите? Курва, това е тя, нищо повече от нещо, удобно за чукане. Дали отново се е свързвала с Джеси? Дали да го питам и да събудя любопитството му? Не искам да знае за това. Не искам нищо, което да го бутне в пропастта на лудостта. Мога да се справя с празни заплахи. Да го оставя ли или какво? Напъхвам увехналите цветя заедно с картичката в кофата за боклук и тръгвам към паркинга. Отчаяният порив да съм с него внезапно ме завладява.
Спирам рязко, когато виждам, че мястото на паркинга, където оставих моето „Мини” сутринта, е празно. Няма кола. Поглеждам към табелата, която указва етажа, и виждам, че съм на същото място. Така че къде е колата ми, по дяволите?