— Знам, че се вълнуваш, но може ли да не казваме на други хора?
— Искам да изкрещя – оплаква се той, – да кажа на всички.
Никога няма да познаете, че това е същият мъж. От арогантен, самомнителен задник в деня, в който го срещнах точно в този кабинет, той се е превърнал в това?
— Знам, но съм бременна едва от няколко седмици. На лош късмет е. Жените обикновено изчакват до първия ултразвук поне.
— Кога е първият ултразвук? Ще платя. Ще направим един утре.
Засмивам се и се дръпвам.
— Прекалено рано е за ултразвук, а и така или иначе трябва да го направят в болницата.
Поглежда ме така, сякаш току-що ми е поникнала още една глава.
— Няма да раждаш бебето ми в държавна болница!
— Аз…
— Не, Ава. Това не подлежи на обсъждане. Точка. – Това е онзи тон, за който знам със сигурност, че не трябва да предизвиквам. – Никога! Няма начин – поклаща глава. Очевидно е ужасен от мисълта.
— Какво мислиш, че ще направят?
— Не знам, но няма да им дам възможност. – Хваща ръката ми и ме повежда извън кабинета си.
— Ти плащаш данъците си, аз също. Привилегия е да имаме Национална здравна служба. Трябва да си благодарен.
— Благодарен съм, чудесно е, но няма да се възползваме от услугите й. Точка.
— Невротичен си – мърморя и поглеждам към него ухилена.
Той също ми се усмихва, въпреки че явно се опитва да остане сериозен.
— Малко – отговаря. – Харесвам роклята ти. – Поглежда към предната част на бежовата ми тясна рокля и аз също поглеждам натам.
— Благодаря.
— Искам да ти покажа нещо. Ела! – Отваря вратата, поставя ръка на кръста ми и ме повежда.
— Какво? – питам. Оставям се нежно да ме избута от кабинета и напред по коридора.
Любопитна съм и също така се чувствам леко… задъхана. Само от няколко прошепнати думи и от ръката му върху тялото ми започвам да се моля наум за него. Може би е виновна бременността, но може да е и той. Не, последното е, сигурно, но комбинацията може да е изцяло нов куп от сексуални проблеми.
Минаваме покрай членовете на имението в лятната стая. Джеси кима, аз се усмихвам сладко, докато вървим към стълбите, качваме се и отиваме до края на коридора до разширението.
Джеси отваря вратата на най-последната стая. Същата, от която избягах. Същата, в която седях на задника си и правих скици, и същата, в която Сара ме предупреди. Не харесвам особено тази стая, но ахвам, когато Джеси ме избутва през вратата и пред мен се разкрива изцяло нова гледка.
Вече не е празна черупка от груба мазилка и необработен дървен под. Вече е пищно пространство, украсено с великолепни материали изцяло в черно и златно. Предпазливо обикалям наоколо, оглеждам се и попивам зашеметяващото помещение. Огромното легло, което скицирах, е оживяло и доминира в стаята, облечено в бледозлатен сатен с огромна черна дантелена кала, избродирана в материала. Прозорците са украсени с тежки златни пердета от същия материал, а подът е мек под краката ми. Поглеждам надолу и откривам, че стоя върху огромен плюшен килим, толкова дебел, че не виждам горната част на обувките си. Прокарвам поглед по стените. Тапетът, който избрах, е на едната стена, а другите три са боядисани в мътно златно, за да подхождат на покривката на леглото и на пердетата. Стаята е почти точно копие на моята груба скица.
Обръщам се с лице към Джеси.
— Ти ли направи това?
Той затваря тихо вратата.
— Дадох на един човек твоята скица и му казах да я пресъздаде. Близо ли е?
— Да. Кога? – питам.
— Не е важно кога. Важно е дали я харесваш. – Опитва се да прецени реакцията ми. Изглежда малко предпазлив, а може би дори и малко нервен.
— Съвършена е.
Бил е нервен, защото току-що видимо се отпусна.
— Наша е.
Очите ми се разширяват леко.
— Наша ли? – Какво има предвид с това? Да не иска да живеем тук? Няма да живея тук.
Сигурно е доловил тревогата на лицето ми, защото се усмихва нежно.
— Никой никога не е бил в тази стая и никой никога няма да бъде. Това е нашата стая. Ако работя и ти си с мен, може би ще искаш да спиш или да почиваш.
— Имаш предвид, когато съм с подути глезени или изтощена от носенето на прекалено голяма тежест? – Внезапно се замислям, че ще имаме бебе и че създаваме семейство, а имението постоянно ще присъства в живота ни. Бащата на моето бебе притежава секс клуб. След като родя бебето, няма да искам да го водя тук, а след като ще се налага Джеси да работи, ще го виждам рядко. И той ще ни вижда рядко. Тези ужасяващи мисли, всяващи несигурност, все още ги потискам дълбоко в себе си, но внезапно осъзнавам, че те ще станат реалност и ще ме запратят обратно с няколко стъпки назад в отношенията ни. Джеси никога няма да продаде това място. Вече го е потвърдил. Това е рожбата на Кармайкъл.