— Не съм сигурен. Да проверя ли?
— Да. Ако има, остави салатата с добре препечената пържола без дресинг!
— Добре, господин Уорд.
Марио се отдръпва, както и Пит, и оставаме сами на бара – аз в зашеметено мълчание, а Джеси се прави на зает с наливането на водата, за да не погледне смаяната си съпруга. Знае, че го зяпам тъпо, адски добре го знае.
Обръщам се отново към бара, спокойна и невъзмутима, но тихо кипя. Той просто не може да се спре.
— Ако не отидеш в кухнята, не промениш поръчката ми и не ми донесеш чаша вино, ще съм с една стъпка по-близо да се преместя при моите родители до края на тази бременност. – Знам, че вече ме гледа. Усещам как шокираните му зелени очи пробиват дупки в профила ми. Вземам чашата с вода и бавно се обръщам с лице към него. – Няма да ми налагаш как да се храня, Уорд.
— Вече се напи, докато беше бременна – изстрелва тихо. Той не е щастлив, нито пък аз.
— Бях ти бясна – гласът ми все още е спокоен, но се чувствам и малко виновна.
Веждите му подскачат нагоре.
— Значи си решила да си го изкараш на моето бебе?
Попивам негодуванието, което се излива от него.
— Продължаваш да казваш „моето бебе”. То е „наше”.
— Това имах предвид.
— Значи не се тревожиш за мен. Вече не става дума за моята безопасност. – Наблюдавам го внимателно и преценявам реакцията му към думите ми.
Шокирала съм го, защото не отвръща с контраатака. Просто свирепо дъвче долната си устна и зъбните колелца на ума му препускат с милион километра в час. Най-накрая клюмва и се извърта настрани от мен на стола си. Ръцете му се гмурват право в рошавата му тъмноруса коса.
— По дяволите! – ругае тихо. – Мамка му! Мамка му, мамка му, мамка му!
— Сериозна съм, Джеси – подсилвам заплахата си. Искам той да разбере, че няма да се примиря с това. Сгреших, когато се напих, знаейки, че съм бременна, но беше в резултат на това, което този мъж прави с мен, на това, което този мъж пали в мен. Няма повече да се напивам, но една малка чаша червено вино няма да навреди, а средно опечената пържола е безобидна. Дори няма да започвам с яйцата.
Виждам как стиска очи и поема дълбоко въздух, после се обръща към мен. Взима водата ми и я поставя на бара, после поема ръцете ми в своите.
— Съжалявам.
Едва не падам от стола.
— Наистина ли? – Не мога да скрия изненадата в гласа си. Въпреки че го заплашвах с пълна увереност, изобщо не вярвах, че ще си вземе някаква бележка.
— Да. Съжалявам. Ще трябва да свикна с това.
Смея се.
— Джеси, това е нещо, с което е достатъчно трудно да се справя и без да се занимавам с властен маниак. Не е нещо, което съм планирала или обмисляла. Няма нужда да си по петите ми и да анализираш всяко мое движение, да следиш всичко, което минава през устните ми. Моля те, не го прави по-трудно, отколкото вече е! –
започнах със смях, но завършвам малката си реч напълно сериозна. Убедена съм във всяка дума и той го знае. Разкаяните му очи го потвърждават.
Знам, че той не може да се спре, но трябва. Трябва да успея да го убедя и тогава вероятно ще може да се отпусне. Това е амбициозна мисъл, след като той едва се е научил да контролира предизвикателното си поведение, когато става дума само за мен.
Въздишам тежко, изправям се и заставам между краката му.
— Искам бебето ми да има баща. Моля те, опитай се да намалиш риска от инфаркт, предизвикан от стрес, като се отпуснеш малко! – Целувам всяка част от лицето му, която мога да стигна, и той ми позволява.
— Хмм… Ще работя по това, бебче. Наистина се опитвам, но не може ли да постигнем поне компромис?
— Какъв?
Усещам как ръката му се плъзва по главата ми и хваща косата ми, като отдръпва устните ми от неговите.
— Моля те, не пий! – Очите му ме умоляват и бързо осъзнавам колко важно е това за него. Той е възстановяващ се алкохолик, въпреки че няма да го признае. Би било егоистично да пия дори при нормални обстоятелства. А докато нося бебето му, би било много повече. Би било жестоко.
— Няма – съгласявам се. Облекчението, което се изписва по лицето му, ме кара да се почувствам ужасно, наистина много ужасно. – Върви и ми поръчай средно опечена пържола! – Целувам бързо устните му и се отдръпвам, за да седна отново на стола си. – И бих искала дресинг в салатата си – кимвам.
Джеси бързо погалва бузата ми и ме оставя на бара, за да отиде и да изпълни задължението си и да осигури на съпругата си средно опечена пържола.
Очите ми шарят из помещението и забелязвам, че е пълно – нещо, на което не бях обърнала внимание, когато Джеси ме донесе тук и докато бяхме заети да се нападаме един друг, а след това да се сприятеляваме. Дали са чули всичко? Боже, дали току-що сме разкрили пред бар, пълен с членове на клуба, че чакам бебе? Очите ми се стрелват през различни групи, всички пият и бъбрят, но любопитният интерес, който ме обгражда винаги, когато съм тук, присъства. Забелязвам Наташа в ъгъла и съм ужасена, когато очите й се спускат към корема ми. Лицето ми се сгорещява и аз се обръщам бързо към бара, за да избегна любопитния вторачен поглед. Невероятно лесно е да забравим, че светът е около нас, когато сме толкова увлечени един от друг, независимо дали се караме, дали се сприятеляваме, или просто планираме да получим своята доза от другия.